— Ами Гуанин?
„Майка ми…“
Сейчан затаи дъх.
Делгадо нямаше по-радостен вид от корееца.
— Не е сред заловените. Нито Джуан, нейният помощник.
Свил юмруци, севернокорейският учен закрачи напред-назад.
— Обаче е на наша земя. Няма да избяга далече.
Делгадо уклончиво изсумтя. Не изглеждаше убеден. Гуанин се беше спасила от огнената атака срещу щаба й. Той не подценяваше противника си.
— Имам още една новина — продължи Делгадо. — Американците явно са дошли с главатарката на Дуанджъ.
— Значи са тук!? — Лицето на корееца поморавя от ярост.
Сейчан също изпита силно чувство — отново я обзе надежда.
— А пленницата? — попита Делгадо и кимна към нея. — Не е разумно да я оставяте тук.
— Близо до моята лаборатория има затворнически лагер — каза д-р Пак. — Намира се в уединена планина на север и за него знаят само неколцина от правителството. Охраняват го добре. И без това се готвех утре да я закарам там. Ще го направим още сега.
Значи искаше да я държи близо до себе си, явно с намерението да се наслади на всеки неин вик. Лошо. Сейчан разбираше, че ако я откарат в онзи лагер, всичко е изгубено.
— Най-добре да я убиете веднага. — Делгадо кимна към кобура на корееца. — Един изстрел в главата и край.
Сейчан усети, че това предложение крие по-скоро загриженост за нея, отколкото за Пак. По-добре бърза смърт, отколкото месеци изтезания, които също щяха да я пратят в гроба.
Ученият не се съгласи и изпъчи гърди от национална гордост.
— Такава дребна заплаха би накарала само страхливец да реагира така.
Делгадо сви рамене.
Д-р Пак я погледна. Носът му още кървеше. Тя разчете изражението му. Отказът да я убие нямаше нищо общо с достойнството, а с любовта му към изтезанията. Преди малко само беше вкусил от наградата си. Явно искаше още.
Кореецът повика охранителя, който стоеше на пост пред вратата, и също извади пистолета си. Щом войникът влезе, Пак насочи оръжието си към Сейчан.
— Освободи я и я заведи при джипа ми. Гледай да е завързана здраво.
— Навън е много студено, сансеним7 — каза войникът. — Да й намеря ли дрехи за пътя?
Хуан Пак я измери с поглед и отсече:
— Анийо8. Ако иска да й е топло, нека ме помоли.
Войникът насочи автомата си към нея и Куон почна да отключва омекотените от вътрешната страна гривни, с които я бяха приковали на стоманения стол.
Първо глезените, след това китките.
Веднага щом освободи и втората й ръка, тя замахна и заби все още стърчащите от пръстите й игли в очите на инквизитора. Той политна назад и отчасти я прикри от оръжието на войника, точно какъвто беше и планът й.
Сейчан скочи на крака, сграбчи Куон и го дръпна между себе си и охранителя, който в същия момент откри огън. Куршумите пронизаха нейния мъчител, но не стигнаха до нея. Тя го блъсна към войника и си осигури достатъчно време, за да се завърти и да изтръгне пистолета от пръстите на зашеметения Хуан Пак.
После изпъна ръка и изстреля един-единствен куршум в черепа на охранителя.
Втурна се към вратата, вдигна с другата си ръка автомата му и изхвърча от помещението, като остави Делгадо и Пак невъоръжени. Не знаеше с какво може да се сблъска и не смееше да хаби патроните си за тях.
Щом се озова навън и заключи резето на стаята за разпити, изтръгна стоманените игли изпод ноктите си. През прозорчето се виждаше безсилно вилнеещият Хуан Пак, но предназначената да заглушава писъците на изтезаваните изолация не пропускаше нито звук. Стоящият със скръстени ръце зад севернокорееца Делгадо срещна погледа й, усмихна й се и леко й кимна в знак на уважение.
Сейчан се завъртя кръгом и се затича към изхода на сградата. За щастие в този късен час наоколо нямаше никого. Тя се забави само колкото да претърси шкафчетата до вратата с надеждата да намери военна униформа.
Наложи се обаче да се задоволи със смачканите затворнически дрехи, натикани на дъното на едно от шкафчетата. Нахлузи тъмната туника и обу широкия панталон. Единствената им украса беше червена значка с лика на Ким Ир Сен отляво на гърдите.
Със съжаление остави откраднатия автомат в шкафчето. Беше прекалено голям, за да го скрие, а с тази затворническа униформа не можеше да го носи на рамо.
Притиснала пистолета до бедрото си, младата жена се измъкна в нощта. Откъм Пхенян долиташе далечен вой на сирени.
Макар и въоръжена, нямаше да успее да мине сама през строго охранявания портал. А дори да успееше, къде можеше да отиде? Трябваше да се надява, че Грей и майка й знаят къде да я търсят.