Спринтира към редиците бараки с намерението да се скрие сред лагерниците и да чака да пристигне помощ.
За пръв път в живота си се осланяше на надеждата.
10.
18 ноември, 17:05 ч. местно време
Аралско море, Казахстан
Хеликоптерът се носеше над безкрайни навяващи пясъци и вкоравена сол. Джейда апатично гледаше през прозореца. Не можеше да повярва, че този мъртъв район някога е бил красиво синьо море, богато на риба, с брегове, осеяни с консервни фабрики и селца, кипящи от живот.
Струваше й се невъзможно.
Беше прочела папката с материали за тази операция и знаеше, че през 60-те години на XX век Съветският съюз е отклонил двата основни притока, за да напоява памучните ниви. С десетилетията морето бързо пресъхнало и се смалило до една десета от предишната си големина, изгубвайки води, равняващи се на езерата Ери и Онтарио, взети заедно. Сега от него бяха останали само няколко малки солени басейна на север и юг.
А между тях се беше родила тази пустош.
— Наричат новата пустиня Аралкум — забелязал вниманието й, прошепна монсиньорът, понеже другите спяха. — Токсичните солени полета са толкова големи, че се виждат от космоса.
— Токсични ли? — Тя повдигна вежди.
— При отдръпването на морето остават различни замърсители и пестициди. Силните ветрове постоянно вдигат пясъка и праха в тъмни бури, наречени „черни виелици“.
Пред погледа на Джейда сред солените равнини изведнъж се завъртя вихър, който сякаш се понесе след тях.
— Хората започват да боледуват. Дихателни инфекции, странни анемии, зачестяване на случаите на рак. Средната продължителност на живота е спаднала от шейсет и пет на петдесет и една.
Тя го погледна, изненадана от цифрите.
— И промените не са само тук. Тези свирепи ветрове продължават да разнасят пустинната отрова по целия свят. Аралски прах се открива в гренландските глетчери, норвежките гори, даже в кръвта на антарктическите пингвини.
Джейда поклати глава. За хиляден път се питаше какво търсят из тези безнадеждни краища. Ако имаше избор, щеше да предпочете друго място в Казахстан: космодрума „Байконур“, главния космически център на Русия, който се намираше само на триста и двайсет километра източно от техните координати.
„Там поне бих могла да събера още данни за катастрофата“.
Разбира се, ако всичко не беше строго секретно.
И все пак… Астрофизичката погледна Дънкан. Той твърдеше, че усетил енергийно излъчване от древните реликви. Думите му я бяха заинтригували.
Но дали всичко това не бяха просто празни приказки?
Младият мъж дремеше до своя едър партньор. Джейда го огледа внимателно. Не й се струваше склонен към полети на фантазията. Напротив, изглеждаше съвсем разумен.
— Десет минути до целта — съобщи пилотът по интеркома.
Всички се размърдаха.
Тя отново се обърна към прозореца. Слънцето висеше ниско над хоризонта. Хълмчетата и ръждивите останки от стари кораби хвърляха дълги сенки по равната пустиня.
Когато се приближиха към мястото, обозначено с координатите на отец Йосип, хеликоптерът започна да се спуска над солените равнини.
— Точно пред нас — обади се пилотът.
Всички притиснаха носове към илюминаторите.
Вертолетът се насочи към самотен ръждив корпус на голям кораб. Той стоеше изправен, с кил, дълбоко потънал в пясъка, кораб призрак, плаващ из пясъчното море. Оксидацията и корозията бяха разяли повечето му части, бяха унищожили бака му и бяха обагрили в тъмно оранжево-червено шпангоута, който контрастираше с бялата солна повърхност.
— Това ли е мястото? — попита Рейчъл.
— Отговаря на координатите — потвърди пилотът.
— В солта около кораба има много следи от автомобилни гуми — каза Дънкан.
— Трябва да е тук — отвърна монсиньор Верона.
Монк доближи микрофона до устата си.
— Приземи се на петдесетина метра от кораба.
Хеликоптерът незабавно зави настрани, остана за миг неподвижен и бавно се спусна, вдигайки вихрушка от пясък и сол.
Кокалис си свали слушалките и извика на пилота:
— Остави роторите включени, докато ти дам знак, че всичко е наред.
После отвори вратата, вдигна едната си ръка, за да се предпази от брулещите го песъчинки, и предупреди всички освен Дънкан да останат вътре.
— Хайде първо да поогледаме.
Джейда с удоволствие им отстъпи инициативата и ги проследи с поглед през прозореца. Зимният ден беше хладен, но не и мразовит. Във въздуха миришеше на сол, машинно масло и тлен.