— Не знам. Някой е убил куриера, на когото възложих да прати колета. На връщане са го причакали, измъчвали са го и са изхвърлили трупа му в пустинята. Помислих си… надявах се, че просто са го извършили разбойници. Но сега…
Йосип видимо губеше борбата си. На лицето му се изписваше подозрение, очите му отбягваха погледите на всички. Компулсивните симптоми явно не бяха единствената проява на стреса.
За да успокои изострящата му се параноя, монсиньор Верона набързо представи спътниците си.
— И сигурно си спомняш племенницата ми Рейчъл — завърши той.
Лицето на свещеника грейна от облекчение.
— Разбира се! Много се радвам! — Завръщането към нещо познато сякаш моментално го избави от напрежението, увери го, че се намира сред приятели. — Елате, имам да ви показвам много неща, а нямаме никакво време.
Отведе ги при дълга дървена маса с пейки от двете страни. Санджар му помогна да я разчисти и всички насядаха около нея.
— Черепът и книгата? — започна Йосип.
— Да, в хеликоптера са.
— Може ли някой да ги донесе?
Дънкан се изправи и заяви, че ще отиде да ги вземе.
— Благодаря, младежо — каза отец Тараско и се обърна към Вигор. — Предполагам, че вече си разбрал чии са черепът и кожата.
— На Чингис хан. Реликвите са изработени от неговото тяло.
— Браво. Като знаех с какви възможности разполагаш, не се съмнявах, че ще се справиш с тази загадка.
— Но откъде си ги взел?
— От гроба на един магьосник.
Младата жена, д-р Шоу, изсумтя скептично. По време на полета монсиньор Верона не беше успял да я спечели за тяхната кауза дори след като й разказа историята на реликвите. Тя очевидно имаше други приоритети и бързаше да продължи, за да се заеме със секретната мисия на Сигма в Монголия.
Вигор не й обърна внимание и окуражи Йосип.
— Помня, че ти замина за Унгария, за да проучиш лова на вещици през осемнайсети век.
— Така е. Бях в Сегед, градче на река Тиса в южната част на страната.
Отец Тараско натърти на името на реката, като в същото време напрегнато се взираше в приятеля си, сякаш му даваше таен знак. Нещо в паметта на Вигор наистина се размърда, но той не се сещаше какво и защо.
Йосип продължи:
— В разгара на лова на вещици през юли хиляда седемстотин двайсет и осма година дванайсет жители на града били изгорени на клада на островче в реката, наречено Босорканисигет, Вещерския остров, заради огромния брой невинни, убити на това място.
— Суеверни дрънканици — намръщено измърмори Рейчъл.
Седящата до нея Джейда кимна.
— Всъщност суеверията нямат нищо общо с тези убийства. Унгария била измъчвана от невиждана десетгодишна суша. Реките пресъхвали, нивите изгаряли, ширел се глад.
— Хората се нуждаели от изкупителна жертва — обобщи монсиньор Верона.
— Точно така. По онова време били убити над четиристотин души, но не непременно от суеверие. Много управници използвали този кървав период, за да се избавят от опасност или да си отмъстят за нещо.
— А онези дванайсет в Сегед? — попита Рейчъл, заинтригувана от този отдавнашен случай.
— В един манастир край града намерих екземпляр от съдебния протокол. Оказа се, че не са ги разпитвали толкова за евентуалното им магьосничество, колкото за слуховете, че били открили заровено съкровище. Вярно или не, те отказали да говорят. Според свидетели обаче неколцина от групата разказали, че са намерили череп и книга, подвързана с човешка кожа. И тъкмо тези обвинения във връзки с тъмни сили накрая ги отвели на кладата.
Монк почука с един от пръстите на протезата си по масата.
— Значи искате да кажете, че са изтезавали онези нещастници, за да разкрият мястото на някакво изгубено съкровище.
— Не какво да е съкровище. — Йосип отново се вторачи във Вигор, сякаш очакваше той да разбере загадъчния му отговор.
Монсиньор Верона обаче не го разбираше. Думите на приятеля му го озадачаваха и тъкмо щеше да го признае, когато изведнъж го осени и всичко си застана на мястото.
— Река Тиса!
Отец Тараско се усмихна.
— Какво „река Тиса“? — Джейда повдигна вежди.
Вигор се поизправи на пейката.
— В мъглите на времето е потънала не само гробницата на Чингис хан, но и гробът на друг завоевател, когото в Унгария почитат като герой.
— Говориш за Атила — досети се Рейчъл.
Вуйчо й кимна.
— Атила умрял от кръвотечение от носа през четиристотин петдесет и трета година, в първата си брачна нощ с последната си жена. Също като Чингис хан, неговите воини го погребали тайно заедно с всичките му плячкосани съкровища и избили хората, които знаели къде е гробът му. Според легендата Атила бил положен в три ковчега — външният от желязо, средният от сребро, а вътрешният от злато.