Монк престана да потропва с показалец.
— И никой не е открил къде е погребан, така ли?
— През вековете се разпространявали всевъзможни слухове. Според повечето историци обаче неговите воини отклонили река Тиса, погребали го в тайна гробница под тинята на дъното и отново пуснали реката по старото й корито.
— Това със сигурност би затруднило търсенето на гроба — призна Кокалис.
Споходен от нова идея, Вигор рязко се завъртя към Йосип.
— Чакай малко, ти спомена, че причина за лова на вещици през осемнайсети век била сушата.
— В резултат на която реките почти пресъхнали — усмихнато потвърди отец Тараско.
— И тогава онази гробница може да е излязла на бял свят! — Монсиньор Верона си представи как отдръпващите се води разкриват тайната на Атила. — Да не би да твърдиш, че някой наистина я е открил?!
— И се е опитал да я запази в тайна — прибави неговият приятел.
— Дванайсетимата заговорници… същите онези дванайсетима, които били обвинени в магьосничество.
— Да. — Свещеникът опря лакти върху масата. — Но жителите на Сегед изобщо не подозирали, че има и тринайсети магьосник.
18:07 ч.
Дънкан се върна в подземната библиотека и завари всички да седят в изумено мълчание. Явно бе пропуснал нещо важно. Сложи двете реликви на масата както си бяха с дунапреновата опаковка. Предпочиташе да не ги докосва директно с чувствителните си пръсти.
После се наведе към Джейда и прошепна:
— Какво става?
Тя изшътка и му даде знак да седне на пейката.
— Какъв тринайсети магьосник? — попита монсиньор Верона.
Странният въпрос накара Дънкан да се намръщи.
„Аха, определено съм пропуснал нещо“.
18:09 ч.
Вигор зачака обяснението на стария си приятел.
— В архива попаднах на документи, според които епископът на Сегед не присъствал на съдебния процес — каза Йосип. — Набожният духовник рядко пропускал такива събития и това ми се стори странно.
„Така си е“ — съгласи се монсиньор Верона наум.
— Затова издирих личните му дневници и ги открих във францисканската черква в града, която датира от началото на петнайсети век. Много от книгите бяха повредени от вода или унищожени от плесен. В една от тях обаче намерих рисунка на череп, поставен върху книга, и тя ми напомни за обвиненията, отправени срещу онези дванайсетима. Отдолу пишеше на латински: „Господи, прости ми прегрешението, мълчанието и онова, което трябва да отнеса със себе си в гроба“.
Вигор се досети какво е направил после неговият колега.
— Затова си потърсил гроба му.
— Тленните му останки бяха положени в гробница под черквата. — Ако се съдеше по силно изчервеното му лице, свещеникът се срамуваше от следващите си думи. — Не поисках разрешение. Изгарях от нетърпение, бях прекалено самоуверен, изпаднах в манийно състояние, в което всяка моя постъпка ми се струваше единствено вярна.
Монсиньор Верона се пресегна и успокоително го потупа по ръката.
Вторачен в масата, Йосип призна извършеното от него престъпление.
— През нощта разбих с чук мраморната плоча и влязох вътре.
— И си открил черепа и книгата.
— Както и други неща.
— Какви неща?
— Намерих предсмъртно писмо от епископа, писмената му изповед, запечатана в бронзов тубус. В нея той разказваше за откриването на гроба на Атила. Някакъв селянин се натъкнал на него в пресъхналото речно корито — само за да установи, че гробницата е празна, ограбена много отдавна. Останало било само едно желязно ковчеже, поставено на пиедестал, което съдържало няколко скъпоценни предмета.
— Черепът и книгата.
— Суеверен страх отвел селянина при сегедския епископ, защото решил, че е попаднал на вещерско свърталище. Когато чул разказа му, епископът събрал дванайсетимата си най-верни помощници и ги завел при гроба.
— Дванайсетимата, които били изгорени на клада — промълви Вигор.
— Точно така. Там разбрали кой е плячкосал гробницата. Крадецът оставил визитната си картичка — златен предпазител за ръка под лакътя, върху който бил изобразен феникс, сражаващ се с демони. Върху предпазителя било гравирано и името на Чингис хан.
„Значи Чингис хан е открил гроба на Атила?…“
В това нямаше нищо невероятно, помисли си монсиньор Верона. Макар империите на двамата да бяха отдалечени на няколко века една от друга, географските им граници съвпадаха. Чингис хан вероятно бе чул легендите за погребението на Атила и се бе поблазнил от скритите в гробницата съкровища. Монголите така и не бяха успели напълно да покорят Унгария, но набезите им бяха продължили десетилетия наред. По време на един от тези походи някой пленник трябваше да се е разприказвал, най-вероятно под изтезания, и нашествениците бяха открили и ограбили гроба.