И не искаше да й признае нищо.
Това я ужасяваше повече, отколкото краят на света.
След като баща й загина в автобусна катастрофа, Вигор запълни тази празнота. Той пое грижите за нея и понеже виждаше, че племенницата му страда, просто я хвана за ръка и двамата тръгнаха да разглеждат римските музеи, ходеха на екскурзии във Флоренция или да се гмуркат на Капри. Вуйчо й я научи да преследва желанията си и никога да не се задоволява с малко. И освен това й внуши уважение и любов към историята и изкуството, към най-великите прояви на хуманизъм, въплътени в мрамор и гранит, маслени платна, стъкло и бронз.
Как можеше да не иска да го предпази? В Рим страхът я караше да се опитва да го изолира, да го защити от неприятности дори въпреки волята му. Като го наблюдаваше сега, усмихнат и развълнуван, разбираше, че не е била права. Нямаше представа колко години й остават да е с него, но съзнаваше, че е време тя да го хване за ръка, да му дава сила, когато Вигор има нужда, да му помага да продължава напред.
Той й беше подарил света — и Рейчъл не биваше да му го отнема.
С тази мисъл тя насочи вниманието си към безводната пустош под тях. Хеликоптерът се отдалечи от ръждивия кораб и зави на север, към още по-пуст и гол район. Звездната светлина превръщаше солената равнина в безкрайно сребърно пространство, тук-там осеяно със скали, разпадащи се корабни корпуси и хълмчета.
Младата жена си представи как морето залива някогашния си басейн и хълмовете отново се превръщат в острови. В момента летяха към точно такова място на четирийсетина километра на североизток, самотен атол в този океан от втвърдена сол и прах, осланяйки се единствено на карта, татуирана върху езика на отдавна мъртъв завоевател.
Рейчъл не можеше да не изпитва поне част от вълнението на вуйчо си. Какво можеше да открият? Другите изглеждаха също толкова въодушевени, дори скептичната Джейда Шоу, която седеше до Дънкан, нов и също толкова млад агент от Сигма. Лицата и на двамата сияеха от ентусиазъм.
Монк забеляза погледа й и се усмихна, сякаш искаше да й каже: „Не забравяй, че и ние сме били на тяхната възраст“. Той вече имаше две дъщери и любяща жена и гордо носеше старите си белези. Дори изкуствената му ръка беше нещо като медал за храброст.
Тя се отпусна на седалката си, доволна от компанията, в която се намираше, дори от младия Санджар, който носеше своя сокол на китката си. Изумителната сребриста белота на перата се подчертаваше от редуващи се черни и антрацитеносиви ивици.
Младежът забеляза вниманието й и й кимна.
— Точно каква е тази птица? — попита Рейчъл.
Санджар се поизправи, зарадван от интереса й.
— Това е исландски сокол, Falco rusticolus. Един от най-едрите видове.
— Красив е.
Белите му зъби проблеснаха в широка усмивка.
— По-добре да не го чува, и без това е доста самовлюбен.
Прокара показалец по качулката на птицата.
— Когато не вижда, соколът знае, че не бива да се движи. Някогашните аристократи носели соколите си в двореца, на банкети, дори на езда.
— А сега очевидно и в хеликоптери.
— Всички се приспособяваме към модерния свят. Но соколарството датира от времената на Чингис хан. Монголските воини ги използвали за лов на лисици, даже понякога и на вълци.
— Вълци ли? Наистина?! На толкова едри животни?
Санджар кимна.
— И не само на вълци. На хора също. Личните телохранители на Чингис хан всъщност били соколари.
— Тогава вие сте продължител на една горда традиция, Санджар.
— Да, двамата с братовчед ми. — Той кимна към Арслан, който седеше на задния ред. — Ние много се гордеем с нашия велик предшественик.
Пилотът прекъсна разговора им.
— До мястото остава около минута. Направо ли искате да кацна, или първо да опиша кръг във въздуха, за да поогледате?
Вигор се наведе напред.
— Първо да поогледаме от въздуха, може да се окаже полезно.
Всички насочиха вниманието си към прозорците. Тук солта лъщеше още по-ярко. Пред тях тъмнееше изваян от ветровете хълм със стръмни склонове и слабо вдлъбнат връх — приличаше на кораб, издигащ се върху каменна вълна.
Хеликоптерът обиколи района два пъти, но не забелязаха нищо особено.
— Ще трябва да кацнем и да продължим търсенето долу — реши Йосип.