— Приземи вертолета! — извика Монк на пилота. — Колкото може по-близо до хълма!
Пилотът ловко зави и хеликоптерът кацна на десетина метра от подветрената страна. Всички усетиха, че маневрата изобщо не е лесна.
— Вятърът е много силен — съобщи пилотът. — Сигурно идва буря.
Когато отвориха вратата, думите му се потвърдиха. Температурата беше спаднала с няколко градуса. Макар и на завет в кабината, Рейчъл усети ледения вятър през якето си.
Всички изскочиха навън.
Под краката им захрущя сол. Пред тях се разкри странна гледка — сякаш някой бе разстлал дебел пласт пържени картофки. Рейчъл се наведе и видя, че това са солни кристали, широки колкото човешки пръст и с остри краища. Придаваха на равнината свръхестествен, някак наежен вид.
Застаналият до нея отец Тараско не им обръщаше внимание и се взираше в хълма. Отделни участъци от стръмните склонове се бяха свлекли в потоци от пясък и камъни.
— Трябва да го обиколим пеш — заяви той, докато Монк им раздаваше фенерчета.
Вигор кимна — макар да притискаше длан отстрани на гърдите си.
Рейчъл отиде при него и му предложи да се опре на рамото й.
— Хайде, старче, ти ме домъкна тук…
Той добродушно свъси вежди и двамата заедно тръгнаха по ледените кристали. След десетина минути Вигор се почувства достатъчно силен, за да продължи сам. На Рейчъл й се искаше да го разпита за проблема му, но реши да го остави сам да й обясни, когато е готов.
Явно забелязал немощта на монсиньора, Монк се приближи, загрижено сбърчил чело, но безотказният му усет за настроението на другите го накара да запази мълчание. Поне що се отнасяше до вуйчо й.
Монк се вгледа в кората от остри кристали и каза:
— Като че ли никой не е стъпвал тук от векове.
Имаше право.
— Няма стъпки — съгласи се Рейчъл.
Кристалите изглеждаха крехки и най-вероятно се бяха образували в продължение на години. Ако някой беше обикалял наоколо, щяха да останат следи.
Накрая излязоха от убежището на скалите и вятърът ги връхлетя с пелена от пясък, който заскърца между зъбите им.
Санджар, който едва удържаше кацналия върху ръката му сокол, смъкна качулката от главата му и го подхвърли във въздуха, за да се раздвижи, с надеждата, че това ще го успокои. Соколът нададе крясък и сребристите му криле проблеснаха на лунната светлина.
Арслан посочи към хоризонта — границата между солената равнина и звездното небе изглеждаше замъглена.
— Идва буря — предупреди той.
— Черна виелица — прибави братовчед му.
Рейчъл заслони очите си от вятъра и впери поглед в кипящата стена от пясък, сол и прах. Спомни си разказа на вуйчо си за токсичността на такива облаци.
— Не бива да сме тук, когато стигне до нас — заяви Арслан.
Никой не възрази и всички ускориха ход.
След няколко метра се наложи да покрият долната половина на лицата си с кърпи, раздадени им от Санджар, предпазна мярка, явно обичайна за тези краища, където ветровете често вилнееха из пресъхналото море. Въпреки това жилещият пясък и леденият дъх на вихрушката жестоко дращеха кожата им.
Вятърът не им позволяваше да се отдалечават от хълма. Като се движеха в колона по един, те навлязоха в тесен пролом между скалната стена и редица назъбени камъни, може би останки от подводен риф. Всички се зарадваха на този временен подслон.
Някъде напред се разнесе вик.
Рейчъл забърза натам и всички се струпаха около Йосип. Лъчът на фенерчето му осветяваше подножието на скалата, в която тъмнееше голяма пукнатина. Младата жена не разбираше какво е развълнувало свещеника.
— Не ви ли прилича на конска глава? — Отец Тараско проследи очертанията с лъча на фенерчето си. — Ето носа, изтеглените назад уши, изпънатата шия.
Тя се отдръпна назад и видя, че е прав. Наистина приличаше на кон, който потъва в навявания пясък и се опитва да измъкне главата си, за да си поеме въздух.
— Equus! — ахна Вигор. — Както пише на татуираната карта.
Старият му приятел кимна. Очите му блестяха трескаво.
Монк приклекна пред отвора и насочи фенерчето си в дупката.
— Като че ли е достатъчно широко, за да се вмъкне човек.
— Може би е тунел? — предположи Джейда.
Дънкан плъзна лъча на фенерчето си нагоре по скалата.
— Ако е така, някога трябва да е било подводен тунел — заяви той. — Когато в езерото е имало вода, входът се е намирал под повърхността.
Йосип се обърна към Вигор.
— Като река Тиса в Унгария. Тайният вход на гробницата е бил открит едва по време на сушата.