Рейчъл отстъпи назад и покри устата си с длан.
— Господи…
23:02 ч.
Когато племенницата на Вигор се отмести, Дънкан видя какво има в ковчежето.
Приличаше на миниатюрна скулптура на кораб с изпъкнал кил, който се издигаше към заобления бушприт на нос. Бордовете бяха направени от изящно извити дъски. Двете мачти носеха квадратни платна, и двете леко оребрени като затворени щори.
— Прилича на джонка от династията Сун — каза монсиньор Верона. — През Средновековието такива кораби са плавали по реките и моретата на Китай.
Рейчъл поклати глава.
— Само че тази тук е направена от ребра и прешлени. А платната са от изсушена човешка кожа.
Дънкан се приближи и видя, че Рейчъл е права. Извитите дъски на кораба всъщност бяха ребра. Издутината на бушприта беше гръбначен прешлен. Явно трябваше да повярва на думите й, че платната са от човешка кожа.
— Пак от Чингис хан ли? — попита Монк.
— Не е сигурно — възрази Рейчъл.
— Мога да пратя проба в същата генетична лаборатория в Рим — предложи Вигор. — Ще получим потвърждение до ден-два.
Джейда сръга Дънкан.
— А можем да проверим още сега.
Всички погледи се отправиха към него.
Рен разбра.
— Тя е права. — Младият мъж повдигна ръце и размърда пръстите си. — Ако тези тъкани са от същото тяло, ще усетя.
Другите се отдръпнаха от пътя му. Той пристъпи напред и протегна длани към заоблените бордове на кораба. Веднага регистрира същия натиск, същото специфично енергийно поле като от първите реликви. Сега обаче можеше да се закълне, че почти долавя цвета му. Хората като него наричаха така малките вариации в електрическите полета, които не се поддаваха на друго описание.
Все едно да се опитваш да опишеш синия цвят на слепец.
Но ако трябваше да избере цвят за това поле, то щеше да е черно.
Дънкан се отдръпна и разтърси пръсти, за да се избави от нетърпимото им пулсиране.
— Определено са от същото тяло.
Преди някой да успее да каже нещо, пронизителен писък сепна всички. Соколът на Санджар изящно прелетя по тунела и се издигна високо към тавана на пещерата. Младежът протегна ръка и птицата кацна върху кожената му ръкавица.
— Бурята сигурно е започнала. — Санджар изтупа праха от перата на сокола. — Трябва да тръгваме.
Отекна нов писък, този път от радиостанцията. Монк размени няколко реплики с пилота и получи потвърждение.
— Казва, че трябва да побързаме. — Даде знак на Дънкан да вземе ковчежето. — Затвори го и да се махаме.
С помощта на Йосип и Вигор Рен затвори патинираното сандъче и го вдигна. Оказа се адски тежко. Ако наистина беше сребърно, сигурно струваше цяло състояние.
Монк му помогна да го пренесе по тунела. Когато излязоха навън, Дънкан разбра причината за внезапното желание на сокола да се върне при своя стопанин. От одевешната звездна нощ не бе останало нищо. В небето се кълбяха черни облаци. Пясък шибаше скалата. Положението на запад изглеждаше още по-лошо.
Забързаха по пътеката в солните кристали, която бяха направили на идване. Всички се движеха извъртени настрани, обърнали гръб срещу вятъра. Не се виждаше почти нищо. Дънкан носеше ковчежето под мишница и с другата си ръка държеше Джейда. Пред него Монк и Рейчъл помагаха на Вигор, докато Санджар и Арслан подкрепяха Йосип.
Накрая заобиколиха от подветрената страна на хълма. Пилотът ги забеляза, скочи от хеликоптера и отвори страничната врата, като им махаше да побързат.
Не че се нуждаеха от специална подкана.
Всички се затичаха към убежището на вертолета и се качиха вътре. Още преди да закопчаят предпазните колани пилотът издигна машината във въздуха. Колелата се откъснаха от земята, хеликоптерът се завъртя и полетя ниско, като остана на завет зад високия хълм колкото можеше по-дълго.
Накрая вертолетът се издигна и подмятан от въздушния фронт, се понесе с пълна скорост. Друсаше толкова силно, че поставяше на изпитание здравината на предпазните им колани.
Няколко безкрайни минути всички мълчаха, затаили дъх.
После очевидно се измъкнаха от бурята и друсането престана.
— Нататък би трябвало да е по-спокойно — съобщи пилотът, макар леко треперещият му глас да показваше, че избавлението им е било на косъм.
Отново летяха под звездно небе.
Дънкан въздъхна тежко, после се засмя.
— Е, забавно беше.
Джейда го погледна втрещено.
23:33 ч.
Докато летяха обратно към базата на отец Тараско, Вигор разгледа патинираното сребърно ковчеже на седалката до Дънкан, който държеше дланта си върху капака.