Съдържанието му очевидно не озадачаваше само монсиньора.
— В този кораб трябва да има някакъв ключ — замислено каза Йосип. — Някакво указание накъде да продължим.
Вигор си представи зашитото око върху подвързията на книгата — и скритите в него тайни.
— Сигурно си прав. Когато се върнем в библиотеката ти, ще видим какво ще успеем да разберем.
Свещеникът усети отсъствието на ентусиазъм в гласа му.
— Какво има?
Старият му приятел махна с ръка.
— Просто съм уморен.
— Чудя се още колко скривалища с реликви на Чингис има — продължи Йосип. — На колко части е бил разделен великият хан?
Монсиньор Верона се размърда на мястото си, изненадан, че колегата му е толкова недосетлив.
— Остава да намерим само още едно място.
Отец Тараско го погледна намръщено.
— Откъде знаеш?
И тогава го осени, и той потупа Вигор по коляното.
— Тялото ти може да е уморено, приятелю, но не и умът ти!
Дочул разговора им, Монк се разшава на отсрещната седалка.
— Какво ще кажете да обясните на онези от нас, които са уморени и телом, и духом?
Монсиньорът му се усмихна топло.
— Това ковчеже е сребърно. — Той кимна към сандъчето до Дънкан. — Според разказа на унгарския епископ ковчежето в гробницата на Атила е било от желязо.
Йосип възбудено се поизправи на седалката си.
— Което означава, че последното ковчеже, онова, в което е скрито най-голямото съкровище, ще е златно.
Монк разбра.
— Като трите ковчежета на свети Тома. Желязно, сребърно и златно.
Вигор кимна.
— Вече сме само на една крачка от последната гробница на Чингис хан.
Дънкан потупа сандъчето.
— Разбира се, ако разкрием загадката на кораба, направен от кости.
Монсиньор Верона въздъхна. Молеше се Бог да му даде достатъчно сили за това предизвикателство.
„Още съвсем малко…“
Пилотът им съобщи добра новина.
— Вече стигаме. Но ще се наложи да побързаме. Времето навън скоро няма да е нито за хора, нито за зверове.
Вигор погледна към вилнеещата на хоризонта буря. Черната виелица явно не се отказваше от преследването и ги връхлиташе с цялата си ярост.
Хеликоптерът бързо се спусна към убежището на ръждивия корабен корпус. В миналото такива вихрушки често бяха брулили грамадния плавателен съд и явно щяха да продължават и занапред.
Монсиньор Верона облекчено се отпусна на седалката си.
„Под земята би трябвало да сме в безопасност“.
16.
19 ноември, 02:44 ч. местно време
Крайбрежните води на Южна Корея
Облечена в чужда канадка, Сейчан стоеше до бордовата ограда на „Бенфолд“, американски ескадрен миноносец с управляеми ракети. Повече не можеше да стои затворена долу — не издържаше тесните коридори, множеството човешки тела, еднообразно боядисаните каюти без прозорци.
Имаше нужда от въздух, затова излезе навън.
Нощният мраз хапеше кожата й, звездите сияеха сурово като диаманти, дори кометата приличаше на леден къс, мудно пълзящ по небето.
Корабът плаваше на юг в южнокорейски териториални води. Пхенян засега мълчеше. Управляващите на север най-вероятно се срамуваха да признаят провала си. Едва се бяха измъкнали — в момента Грей получаваше долу нужните медицински грижи.
Тя си спомни инстинктивната си реакция — в съзнанието й нямаше друга мисъл, освен да оцелее. За тази цел трябваше да събори мъжа от мотоциклетната седалка. И все пак…
„За малко да го убия“.
Един от люковете на палубата зад нея се отвори. Сейчан стисна очи. Не искаше да се вижда с никого. Приближиха се стъпки, някой се опря на бордовата ограда. Тя усети аромат на жасмин, който заплашваше да я върне много по-назад в миналото, ако го допуснеше. В ума й нахлу спомен за огряно от слънцето пълзящо растение с лилави цветове, жужащи пчели с издути коремчета…
Тя го пропъди.
— Чи — произнесе нейното предишно име майка й, една-единствена сричка, която носеше прекалено голяма тежест за такова кратко дихание.
— Предпочитам Сейчан. — Тя отвори очи. — Казвам се така много по-дълго.
Малки длани се хванаха за бордовата ограда до нейните, без да ги докосват, и все пак толкова близо, че Сейчан усети топлината им в студената нощ. Ала между двете продължаваше да зее безбрежна бездна.
Сейчан си беше представяла срещата им по хиляди начини, но не и като толкова чужди хора. В хеликоптера дълго се взира в лицето на майка си и откри в него до болка познати черти: извитите вежди, заоблената долна устна, формата на очите й. И в същото време то си оставаше лице на непозната жена. Не само заради лилавия белег и татуировката — а заради нещо по-дълбоко.