За последен път беше видяла майка си на деветгодишна възраст. Сега я гледаше от перспективата на изтеклите двайсет години. Вече не бе дете. И майка й не беше онази млада жена.
— Скоро трябва да си тръгвам — каза Гуанин.
Сейчан дълбоко си пое дъх. В очите й напираха сълзи — но само защото тези думи не я накараха да почувства нищо.
— Имам задължения — поясни майка й. — Мои хора се намират в опасност и се нуждаят от помощта ми. Не мога да ги зарежа.
Сейчан преглътна горчивия си смях. Каква ирония съдържаха тези думи!
Гуанин също го усети и след дълго мълчание промълви:
— Търсих те.
— Знам. — Грей й беше разказал.
— Излъгаха ме, че си мъртва, но въпреки това те търсих, докато накрая стана прекалено мъчително да продължавам.
Сейчан впери очи в ръцете си, изненадана, че инстинктивно се е вкопчила с всички сили в парапета.
— Ела с мен — помоли майка й.
Сейчан не отговори.
— Не можеш, нали? — прошепна Гуанин.
— И аз си имам задължения.
Проточи се ново мълчание, запълнено с нещо много по-важно от думи.
— Чух, че и той заминава. С него ли отиваш?
Сейчан пак не си направи труда да й отговори.
Дълго останаха заедно — имаха да си казват толкова много неща и в същото време толкова малко, за което да разговарят. Какво можеха да направят? Да сравняват белезите си, ужасните си кървави преживявания, нещата, които са извършили, за да оцелеят. И затова не си казаха нищо.
Накрая майка й пусна ръцете си от парапета и се отдалечи. Подире й прошумоля едва доловим шепот:
— Завинаги ли съм те изгубила, моя малка Чи? Така ли не успях да те намеря?
И после изчезна, оставяйки след себе си само ухание на жасмин.
03:14 ч.
Грей се подпираше на заседателната маса, прекалено уморен, за да се довери на краката си. Любезният капитан беше предоставил каюткомпанията на тяхно разположение. На масата имаше кафе, бъркани яйца и бекон.
Не се случваше всеки ден американски агенти да избягат от Северна Корея.
След като почистиха раната на рамото му, залепиха я с медицинско лепило и я превързаха, сега Грей се чувстваше доста по-добре. Блудкавото кафе определено също му помогна.
Изпружил крака върху масата и с чиния бекон върху корема, седящият наблизо Ковалски се прозя толкова широко, че челюстите му изпукаха.
Големият плосък монитор пред Грей най-после оживя. Сигналът минаваше по криптирани канали. На дисплея се появи свързочният възел в командването на Сигма.
Отсреща го гледаше директорът. Кат седеше отстрани и бясно тракаше на компютърен пулт. Тя беше организирала този видеоконферентен разговор.
Пейнтър му кимна и каза:
— Как се справяш, командир Пиърс?
— Бил съм и по-добре.
„А и по-зле“.
Въпреки сполетелите ги премеждия бяха успели да спасят Сейчан и да останат невредими — е, не съвсем невредими, но все пак.
— Знам, че сте преживели истински ад, обаче имаме нужда от вас за друга операция — каза Кроу. — Ако сте в състояние.
— В Монголия — прибави Грей.
С Кат бяха разговаряли и той вече в общи линии знаеше за събитията около излезлия от строя спътник.
— Искам обективна преценка — продължи Пейнтър. — Двамата с Ковалски в достатъчно прилична форма ли сте, за да продължите?
Пиърс погледна партньора си, който само сви рамене и лапна ново парче бекон.
— „Достатъчно прилична форма“ май е съвсем точно казано — отвърна Грей. — Малко сън по пътя и ще сме още по-добре.
— Хубаво, тогава ще ти покажа нещо. — Директорът се обърна към Кат.
Тя се наклони към камерата и го погледна, като продължаваше да трака на клавиатурата с една ръка.
— Ще те включа в разговора с лейтенант Джош Леблан от базата „Макмърдо“.
— На Антарктида ли?
— Да. Той и хората му са на разузнаване на стотина километра от базата, на шелфовия ледник Рос. — Кат натисна още няколко клавиша и заговори по микрофона до стола й. — Лейтенант Леблан, бихте ли ни показали пак какво сте открили?
Накъсаният отговор едва стигна до Грей.
На екрана се появи лице на млад мъж с военна канадка. Беше си свалил качулката и очевидно се радваше на слънчевото лятно утро на Антарктида. Върху късата си тъмна коса носеше вълнена шапка и бузите му се бяха зачервили от студа или може би от вълнение.