„Иначе ще взривя целия лабиринт“.
След това взе трансивъра от Монк.
— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш? — попита партньорът му.
— Не съм следвал електроинженерство, за да стана продавач в магазин за електроуреди. — Дънкан бързо настрои предавателя на новата честота и даде знак на всички. — Прикрийте се и си запушете ушите!
Оттегли се заедно с тях и се скри зад една здрава етажерка. После плъзна палеца си към червеното бутонче на трансивъра. На тази честота трябваше да реагира само поставеният от него експлозив… но когато се отнасяше за взривни вещества и радиоустройства, и с добрите инженери понякога се случват лоши неща.
Дънкан натисна бутона.
Последва разтърсваща експлозия и Рен си помисли, че се е провалил, че е вдигнал във въздуха всичко. Наоколо се кълбяха дим и прах. Той се изправи, размаха ръка и се закашля.
Вратата в отсрещния край на помещението я нямаше, заедно с голяма част от стената.
— Гадовете сигурно са го чули! — прозвуча като под вода гласът на приближилия се Монк.
Дънкан кимна.
С други думи — „Да бягаме!“
00:46 ч.
Джейда тичаше нагоре по стълбището след Дънкан, който водеше групата с единственото им фенерче. Зад тях Монк и Рейчъл помагаха на Вигор по стръмните стъпала — по-точно направо го носеха. Последен беше Санджар.
Младата астрофизичка очакваше светът всеки момент да се сгромоляса и да я погребе под тонове камък, пясък и сол.
Изходът, който водеше към ръждивия трюм на кораба, й се струваше невъобразимо далече. Лабиринтът придоби невероятни размери, уголемяваше се пропорционално на ужаса, който изпитваше. Вятърът виеше и свиреше из корозиралия корабен корпус и я подканваше да тича по-бързо.
— Още малко! — задъхано съобщи Дънкан, като взимаше по две стъпала наведнъж, стиснал автомата си в ръка.
Тя вдигна лице, но едрото му тяло препречваше погледа й.
След пет метра видя, че Рен е прав. Скалните стъпала се смениха със стоманени. Те продължиха нагоре и…
… стълбището под тях яростно се разтърси, разнесе се грохот, сякаш се разцепваше самата земя…
Всички се строполиха на колене върху покритото със сол стълбище. Отдолу изригнаха облаци пясък, прах и дим — задавящи, ослепяващи.
Джейда запълзя на четири крака по оставащите няколко стъпала, като се ориентираше по светлината на фенерчето. Нечия ръка хвана нейната и я изтегли нагоре с лекота, сякаш е безтегловна. Тя със залитане се дръпна настрани, докато Рен помагаше на другите да се измъкнат в трюма.
— Към изхода! — извика той и посочи дупката, пробита в левия борд на корпуса.
Астрофизичката се обърна натам, но светът внезапно се наклони и тя се подхлъзна. Кърмата рязко пропадна зад нея, носът се издигна. Тя си представи как задната половина на тежкия кораб потъва и се смачква в дупката, образувана от взривения подземен лабиринт.
Пясъкът, който вятърът в продължение на половин век беше навявал в корпуса, изведнъж се раздвижи и потече към кърмата.
Повлечена от тази пясъчна вълна, Джейда вече не можеше да се задържи на мястото си. Падна на колене и се запързаля по стръмния склон. Другите бяха в същото положение, понесени от превърналите се във водопад пясъци, които ставаха все по-дълбоки, изсипваха се все по-бързо и затрупваха крайниците им, тласкаха ги назад към потъващата кърма.
Джейда се съпротивляваше, размахваше ръце, чувстваше се като давещ се плувец.
И може би наистина я очакваше такава участ.
Вилнеещата долу пясъчна буря чакаше да я погълне, а другата половина от пясъка в кораба се свличаше подире й, готова да я залее.
В този момент покрай нея профуча Дънкан, наполовина пързаляйки се, наполовина сърфирайки по гребена на пясъчната вълна, без да се съпротивлява като другите.
След миг изчезна в прашния облак.
„Нима просто се е предал?!“
00:50 ч.
Носен от пясъка, Дънкан се насочваше към единствената им надежда за спасение.
Беше си спомнил пристигането им предишния ден, когато ландроувърът се появи от импровизиран гараж в корабната кърма и се отправи към тях.
Когато преди секунди светът започна да се преобръща, Рен забеляза джипа, паркиран на същото място, и се устреми към него. Блъсна се силно в бронята, хвърли се върху предния капак, после пропълзя странично през левия прозорец и се вмъкна зад волана.
Ключът беше на мястото си.
„Слава богу…“
Дънкан запали двигателя, настъпи газта и усети, че оребрените гуми бясно се завъртат, изхвърляйки струи пясък назад. Ландроувърът потегли нагоре, като почти плуваше в прииждащия пясък.