— Нашият безстрашен летец явно е оказал сериозна съпротива.
— И ни е спасил живота — прибави Кокалис. — Най-вероятно тъкмо това е забавило взривяването на кораба и ни позволи да се измъкнем.
Джейда изпита два пъти по-силно угризение. Дори не знаеше името на пилота.
Стигнаха до хеликоптера и видяха, че бордовете му са надупчени от куршуми, а покривът е разбит на парчета. Съдраните платнища плющяха на вятъра.
Нямаше и следа от Санджар.
И тогава от мрака на бурята се появиха два тъмни силуета, които се крепяха един друг, приведени под напора на вятъра и брулени от навяващата сол.
Санджар и пилотът.
Монк остави Дънкан с Джейда и отиде да им помогне.
— Тръгнах по кървавата му диря — обясни Санджар, когато двамата дойдоха при тях. — Водеше от хеликоптера и изчезваше в пустинята…
— Раниха ме в горната част на бедрото — поясни пилотът. — Приклещиха ме под хеликоптера и вече се бях отписал, когато от кораба отекна силен взрив. Използвах разсейването им и изкуцуках в мрака с надеждата, че няма да тръгнат да ме търсят.
Джейда си спомни взривената врата в подземието.
„Значи в крайна сметка май сме се спасили взаимно“.
— Вертолетът ще може ли да лети? — попита Монк.
Пилотът се намръщи.
— Не и в това време. Но с малко силикон и лепило сигурно ще успея да го вдигна във въздуха.
— Браво на тебе — отбеляза Кокалис.
Всички се скриха от бурята в хеликоптерната кабина. Но черната виелица беше най-малкият им проблем.
Монк се обърна към Санджар, който тъкмо вдигаше от една седалка сокола си, все още увит в одеяло — беше оставил птицата на завет, преди да се отправи по следите на пилота.
— Знаеш ли къде ще занесе реликвите Арслан?
— Не съм сигурен, но най-вероятно в Улан Батор.
— А там? — присъедини се към разговора монсиньор Верона. — На кого ще ги даде?
— Виж, това вече знам със сигурност. Ще ги отнесе на предводителя на моя клан, човек, който носи титлата Борджигин — „господар на Синия вълк“.
— Титлата на Чингис хан — промълви Вигор.
Санджар кимна.
— Как е истинското му име? — попита Кокалис.
— Нямам представа. Винаги идва при нас с вълча маска. Само Арслан е посветен в истинската му самоличност.
— Това не ни върши никаква работа — изсумтя Дънкан, докато превързваше дълбоката порезна рана на крака си.
— Без последната реликва сме обречени — въздъхна монсиньор Верона.
Джейда погледна през прозореца. Бурята отминаваше и в нощното небе постепенно просияваше кометата. Като учен, тя вярваше само на факти и числа, на категорични доказателства и безспорни изчисления. Беше се отнасяла презрително към суеверията, които ги бяха довели на тази екскурзия до Аралско море.
Ала докато се взираше в небето, я обзе отчаяние. Сега разбираше истината с цялото си същество.
Монсиньорът имаше право.
„Обречени сме“.
ТРЕТА ЧАСТ
КРИЕНИЦА И ГОНЕНИЦА
18.
19 ноември, 11:09 ч. местно време
Улан Батор, Монголия
— И всички сте убедени, че този кръст е важен, така ли? — попита Грей.
Бяха наели апартамент в хотел „Улан Батор“ в центъра на столицата. Фасадата на сградата имаше съветски вид, наследство от някогашното потисничество, но модерната обстановка вътре се отличаваше с елегантност — лицето на нова Монголия, отправила поглед към независимото си бъдеще.
В апартамента дори имаше заседателна зала с дълга маса. Всички бяха насядали около нея, от едната страна групата на Монк, от другата — на Пиърс.
Само преди час на вратата на Грей се беше появило усмихнатото лице на Кокалис, който го сграбчи в мечешка прегръдка и едва не отвори отново позаздравялата рана на рамото му. Неговият нов партньор Дънкан Рен трябваше да се приведе, за да не си удари главата в касата. Придружаваше ги млад монголец, облечен в къс кожух от овча кожа. В ръката си носеше кафез, в който помръдваше нещо.
С най-силни чувства обаче го изпълни появата на последните двама — смесица от радост, топли спомени и нежност.
Грей прегърна Вигор със същия ентусиазъм, с какъвто преди малко Монк беше грабнал в обятията си самия него. Излъчването на монсиньора не се бе променило: корав и решителен, и все пак мил и смирен. Пиърс обаче забеляза и настъпилите с възрастта му физически промени, измършавялото му немощно тяло, изтощеното лице.
И после — Рейчъл.
Поздрави я също толкова топло, колкото и другите. Спомени замъглиха очите му, докато я държеше в прегръдките си. Тя остана притисната към него малко по-дълго, отколкото предполагаха обикновените приятелски чувства. За известно време в миналото двамата бяха близки и започваха да говорят за нещо по-сериозно, докато блясъкът на романтиката не помръкна в практическата реалност на далечните разстояния и не се превърна просто в по-искрено приятелство. Не че от време на време между тях не прехвърчаха чисто физически искри, когато пътищата им случайно се пресичаха.