Пиърс вдигна ръка.
— Точно това е въпросът: ако! А аз няма да забавя търсенето на спътника само заради едно несигурно предположение. — Посочи Кокалис. — Монк, вие с Дънкан и Джейда заминавате за планината със Санджар. Имаш последните координати от Пейнтър, нали?
Специалистите от Центъра за космически и ракетни системи бяха изчислили вероятната траектория на излезлия от строя сателит и бяха ограничили максимално района на търсене.
— Въпреки това територията е доста голяма — отвърна Монк.
— Затова ще започнем незабавно. В същото време ние със Сейчан ще се заемем с министъра и ще оставим Ковалски да охранява Вигор и Рейчъл в хотела. Ако от това не излезе нищо, при първа възможност ще се присъединим към вас.
Кокалис кимна и се изправи.
Ковалски се протегна.
— Да бе, наистина е разумно да се разделим на групи — измърмори той. — Досега това винаги ни е помагало.
12:02 ч.
Сейчан нервно се разхождаше из стаята си. Беше дошла да подремне за малко след заминаването на Монк и неговата група за планината.
В съседната стая Грей и Кат събираха информация за монголския министър на правосъдието, включително къде работи и живее, плановете на двете сгради, финансовите му средства, известните му сътрудници и делови партньори, изобщо всичко, което можеше да се окаже полезно преди да се доближат до противника.
„Ако той наистина е противникът…“
Сейчан много отдавна беше научила, че никой не е такъв, какъвто изглежда. Сблъскала се от малка с реалностите на суровия свят, тя знаеше, че всеки си има цена и че лицата са също такава фасада, каквато е и вълчата маска на предводителя на клана. Човек трябваше да вярва единствено на себе си.
Не можеше да се разкрие напълно дори пред Грей.
Не се боеше, че той ще види истинското й лице. А че просто няма такова. Дълги години беше играла най-различни роли и се страхуваше, че под маската й вече няма нищо. Ако я свалеше, какво щеше да се покаже под нея?
„Може би от мен са останали само зараснали рани и инстинкт…“
От тези мисли я откъсна почукване на вратата.
— Да? — Сейчан дори се зарадва на разсейването.
Вратата се открехна и вътре надникна Рейчъл.
— Не знаех дали не си заспала.
— Какво искаш?
Каза го по-грубо, отколкото възнамеряваше — обаждаше се поредната зараснала рана. Не изпитваше враждебност към Рейчъл. Въпреки че никога нямаше да станат приятелки, тя уважаваше способностите й и високата й интелигентност. Но не можеше да забрави искрицата ревност, жегнала я днес, когато видя Рейчъл. Безмозъчен, животински инстинкт за защита на собствената територия.
— Извинявай — опита тя да поправи грешката си. — Заповядай, влез.
Рейчъл пристъпи вътре колебливо, сякаш влизаше в клетка на лъв.
— Исках само да ти благодаря, че се съгласи да помогнеш на вуйчо ми. Ако го беше направил сам…
Сейчан сви рамене.
— Решението взе Грей.
— И все пак…
— А и вуйчо ти ми харесва. — Тя се изненада колко са верни тези думи. На влизане в хотелската стая Вигор нежно я беше докоснал по ръката, макар отлично да познаваше тъмното й минало. Този простичък жест означаваше много за нея. — Откога е болен?
Рейчъл запримигва и преглътна мъчително.
Сейчан виждаше, че Рейчъл досега не е приемала напълно този факт. Напиращите в очите й сълзи загатваха, че навярно го е съзнавала, но е отказвала да се замисли сериозно за него.
Сейчан й посочи да седне и затвори вратата.
— Той не си признава нищо — сковано произнесе Рейчъл и седна на ръба на един от фотьойлите. — Явно си мисли, че ни предпазва, че ме защитава.
— Но така е още по-лошо.
Рейчъл кимна и избърса сълзата от окото си.
— Извинявай.
— Няма нищо.
— Състоянието му се влошава от известно време, но толкова постепенно, че човек лесно може да пренебрегне и оправдае всеки дребен проблем. И после изведнъж виждаш истината. Като по време на това пътуване. И вече не можеш да я отречеш.
Рейчъл скри лицето си с ръце. Когато след малко ги свали, беше успяла да се овладее.
— Не знам защо измъчвам и теб с тези неща.
Сейчан знаеше, но не каза нищо. Разбираше, че понякога е по-лесно да излееш мъката си пред чужд човек, да провериш чувствата си пред някой, който не означава нищо за теб.
— Благодаря… благодаря ти, че ще ми помогнеш да се грижа за него. — Рейчъл хвана ръката й. — Сама едва ли бих се справила.
Сейчан неволно се скова и понечи да издърпа ръката си, но преодоля инстинктивното си желание и каза: