— Значи ще се справим заедно.
Рейчъл стисна пръстите й.
— Благодаря.
Накрая Сейчан все пак измъкна ръката си от нейната. Този интимен жест я караше да се чувства неловко. Рейчъл не й благодареше само за това, че ще й помогне да се грижи за вуйчо й, а и защото й позволяваше да сподели опасенията си. Мълчанието поражда страхове — всъщност тъкмо на него се дължи силното им въздействие. Като ги изразява гласно, човек се освобождава от напрежението, макар и за кратко.
— Трябва да се връщам при вуйчо. — Рейчъл се изправи. На излизане спря на прага. — Грей каза, че си открила майка си. Сигурно е чудесно да се намерите след толкова време.
Сейчан се вледени. Не знаеше какво да й отговори. Помисли си дали да последва нейния пример и да й разкрие истината, да се опита да сподели собствените си страхове и колебания с някого, с един почти чужд човек, пред когото може да провери какво е да излее чувствата си.
Но през целия си живот беше мълчала.
Трудно се променяше такъв навик — особено сега.
— Благодаря — реши да излъже Сейчан. — Наистина е чудесно.
Рейчъл се усмихна и си тръгна.
След като вратата се затвори, Сейчан се обърна към ярките прозорци, готова за онова, което я очаква, радостна, че може да загърби мислите за воюващите триади, за майка си и всички преживявания в Северна Корея.
И все пак стомахът й мъчително се свиваше.
Защото разбираше, че мълчанието е грешка.
13:15 ч. местно време
Пхенян, Северна Корея
— Какво прави тя в Монголия? — попита Хуан Пак.
Джуланг излезе след севернокорейския учен от административната сграда в лагера. Още се намираше тук — не като затворник, а заради собствената му безопасност.
Или поне така му бяха обяснили.
След като през нощта го освободиха от стаята за разпити, минаха часове, докато научат, че тяхната пленница е избягала от страната, спасена от американски сили. Не че щяха да го признаят официално, разбира се.
Това поставяше Делгадо в опасна ситуация. Корейците и особено Хуан Пак имаха нужда да си го изкарат на някого, да му прехвърлят вината. Джуланг беше подходяща изкупителна жертва.
Благодарение на богатия си опит обаче той никога не влизаше във вражеска територия без резервен план. Като предпазна мярка още преди години започна да поставя проследяващи устройства на стоките си, включително при такива сделки. Просто далновидният бизнес изискваше да следи къде отива неговата собственост.
Докато красивата изпълнителка на мокри поръчки беше упоена, Джуланг й бе поставил миниатюрен джипиес. След засадата в Макао, когато блъсна моторикшата си в неговия кадилак, тя цялата бе в рани и Делгадо скри проследяващото устройство в една от тях. Накрая щяха да го открият или батерията му щеше да се изтощи, но поне за известно време то щеше да му помогне да наблюдава придвижването на „стоката“.
Така че сутринта Джуланг изигра скрития си коз и съобщи за джипиеса на д-р Пак. Подозираше, че това е единствената причина да се отнасят толкова добре с него след снощните събития. Дори му предоставиха легло в офицерските помещения, където успя да поспи два часа, макар и на пресекулки. Преди да си легне, се обади в Макао и нареди да включат устройството. Отне им повече време, отколкото му се искаше, да открият местонахождението на избягалата пленница, главно защото никой не очакваше да се окаже толкова далече.
— Нямам представа защо е в Монголия — призна Джуланг. Намираха се пред същата постройка, от която беше започнало всичко това, сградата за разпити.
Пак бе казал, че в сградата има нещо важно, нещо, което щяло да им помогне да заловят жената. Делгадо го последва по коридора и влязоха в същата стая, в която ги бяха заключили предишната нощ.
На стола седеше друг пленник. Главата му висеше безжизнено, под него се събираше локва кръв. По ръцете му имаше изгаряния от цигари. Лицето му беше толкова насинено и подуто, че Джуланг не го позна веднага.
А после се втурна към него.
— Томас!
Неговият помощник.
Чул името си, мъжът безсилно простена.
Делгадо се завъртя към Пак, който се приближи с широка усмивка. Лишен от възможността да се позабавлява предишната нощ, тази сутрин кореецът явно си го беше изкарал на друг.
— Защо? — вбесен попита Джуланг.
Ученият запали цигара и дръпна силно, докато върхът засия в червено; сякаш изпитваше жестоко удоволствие от нагнетяването на обстановката.
— За урок. — Пак издиша дима. — Тук не приемаме провали.
— И за бягството на затворничката съм виновен аз, така ли? — Джуланг посочи Томас. — Или пък той?