— Не, не ме разбрахте. Не ви обвиняваме за бягството й. Но ще ви държим отговорен за нейното залавяне. Ще продължите да я следите и ще придружите елитен спецотряд, който ще я върне тук. Американците не са я спасили просто ей така. Искаме да знаем защо.
— Аз не се занимавам с изгубена стока — възрази Делгадо. — Доставих ви я съвсем почтено. Когато избяга, тя беше във ваши ръце. Не виждам защо отговорността да е моя.
— Защото не сте проверили стоката си толкова подробно, колкото би трябвало, Делгадо-ши. Доставихте ни нещо, което нашето правителство смята за бомба — бомба, която още може да избухне на наша територия. Ако знаехме, че тази жена е толкова важна за американците, щяхме да подходим по друг начин. Затова трябва да поправите тази сериозна грешка и да измиете срама от нашата страна.
— А ако откажа?
Д-р Пак извади пистолета си, опря го в слепоочието на Томас и дръпна спусъка. Джуланг подскочи, колкото от гърмежа, толкова и от смайване. Помощникът му безжизнено увисна на оковите.
— Както казах, това ви е за урок.
Кореецът му подаде телефона си.
— А това ще ви поощри да постигнете успех.
Зашеметен, Делгадо взе джиесема и го вдигна към ухото си. Отсреща незабавно се разнесе глас, разтреперан от страх.
— Джуланг?
Сърцето му се сви.
— Наталия?
— Помогни ми. Не знам кои са тези…
Пак дръпна телефона от ръката на Делгадо, като продължаваше да държи пистолета си насочен към гърдите му. Разумна предпазна мярка, тъй като Джуланг трябваше да призове на помощ цялото си самообладание, за да не строши врата на корееца. Ала знаеше, че това няма да помогне на жена му.
— Държим я… предполагам, заедно със сина ви… на тайно място в Хонконг. Стига да ни съдействате, те няма да пострадат. При първия признак за неподчинение ще наредим лекар да извади детето и ще пратим тялото му в дома ви. Ще оставим жена ви жива, естествено.
Джуланг знаеше, че ако Пак изпълни заплахата си, смъртта на сина му ще е милост в сравнение с онова, което щяха да направят с Наталия.
Д-р Пак се усмихна.
— Разбрахме ли се?
19.
19 ноември, 13:23 ч. местно време
Монголия
Дънкан за броени часове се пренесе през няколко века.
След като напуснаха Улан Батор със стар модел тойота „Ландкрузър“, минаха през едно миньорско градче на изток, постапокалиптичен пейзаж с открити мини, тежки машини и саждиви сгради, останали от съветско време, но после завиха на север и се озоваха в долина, обрасла с тополи, брястове и върби.
Още по-нататък сребриста река се виеше из кехлибарени степи. Малки бели юрти, които Санджар наричаше „гери“, осейваха вълнистите хълмове като лодки в бурно море.
Докато се взираше в номадските шатри, Дънкан си мислеше, че от времето на Чингис хан тук не се е променило почти нищо. Когато напуснаха долината обаче видяха, че модерният свят постепенно слага отпечатъка си върху този древен начин на живот. Над една юрта стърчеше сателитна антена. До нея имаше каруца, в която беше впрегнат малък китайски мотопед.
Продължиха бавно да се изкачват към планината, която се издигаше пред тях. Най-далечният връх на север белееше от сняг. Асфалтовата настилка на пътя първо се замени с чакъл, после изчезна и той. Юртите оредяваха, ставаха все по-автентични, край тях пасяха кози и нискорасли кончета. Тук-там някой дребен, сбръчкан от слънцето монголец с овчи кожух и подплатена с кожа шапка излизаше от шатрата да погледа джипа.
Седящият зад волана Дънкан им махаше с ръка и те му отвръщаха с искрен ентусиазъм. Според Санджар гостоприемството било на почит сред монголците.
Монк изпълняваше ролята на копилот и навигатор. Беше разгънал в скута си карта и държеше джипиес в ръка.
— Скоро май ще трябва да завиеш наляво. Този път би трябвало да ни отведе до зоната на търсене.
Въпросната „зона“ обхващаше доста обширна територия. Координатите поставяха останките от спътника в квадратна мрежа със страна сто и шейсет километра. Е, пак по-добре от осемстотинте километра от предишния ден.
Дънкан зави наляво и мъчително бавно се заизкачва към планината. Теренът представляваше сериозно предизвикателство за двигателя на тойотата — скалисти и тревисти склонове, осеяни с иглолистни гори. Дъждовете бяха отнесли цели участъци от пътя.
— Не съм сигурен, че този район има нужда от специална защита — отбеляза Рен. — Природата и сама се справя доста успешно.
Санджар се наведе от задната седалка, на която седяха с Джейда.