Карин Фосум
Окото на Ева
Инспектор Конрад Сейер №1
На баща ми
Това беше дървена барака.
Много малка къща с червени черчевета и светли завеси на прозорците. Той спря на известно разстояние, ослуша се, но не чу нищо друго, освен кучето, което ръмжеше до него, и тих повей в старите ябълкови дървета. Почака още малко, усети как влагата от тревата прониква в обувките, сърцето забавяше ритъм след преследването през градината. Кучето го гледаше в очакване и душеше в тъмнината. От огромната муцуна излизаше пара, ушите потрепваха, вероятно долавяше шумове отвътре, които той не можеше да чуе. Обърна се към вилата зад тях, там, където прозорците светеха топло и уютно. Никой не ги беше чул, дори кучето, докато лаеше. Долу на пътя стоеше колата му, двете колела на тротоара, вратата — отворена.
Тя се страхува от кучето, учуди се той. Наведе се и хвана нашийника, след което се приближи бавно към вратата. Такава малка къща едва ли има заден изход или пък ключалка. Сигурно се е усетила внезапно, в момента, в който вратата се е затворила — тя беше влязла право в капана. И нямаше изход. Нямаше никакъв шанс.
Съдебната палата представляваше седеметажна сива бетонна сграда във формата на полукръг. Разположена точно до градската главна улица, служеше за стабилна защитна стена срещу мразовития повей от реката. Бараките в задната част оставаха на завет. През зимата това беше благодат, но през лятото се задушаваха на неподвижния горещ въздух. Над входа фасадата беше украсена с твърде модерна Темида, която от разстояние, например от бензиностанцията на „Статойл“, приличаше повече на вещица, яхнала метла.
Полицията и областният затвор разполагаха с горните три етажа и с бараките отзад.
Вратата изскърца сърдито. Госпожа Бренинген се сепна и сложи пръст в книгата на „предразположеност към наднормено тегло“. Заместник полицейският началник Сейер влезе в приемната с една жена. Изглеждаше изтощена, брадичката беше раздрана, палтото и блузата — разкъсани, устата й кървеше. Госпожа Бренинген обикновено не гледаше. След седемнадесет години в приемната на Съдебната палата беше видяла да влизат и излизат всякакви хора, но този път се загледа. Затвори книгата, след като отбеляза мястото със старо автобусно разписание.
Сейер хвана жената подръка и я поведе към асансьора. Тя вървеше с наведена глава. Вратите се затвориха с трясък.
Сейер имаше непроницаемо лице и никой не разбираше какво мисли. Това го правеше да изглежда груб, но в действителност беше само резервиран, а зад суровото изражение се криеше по-скоро мила душа. Не сипеше топли усмивки наляво и надясно, а ги използваше само като разрешително за достъп, в случай че му потрябваше. Похвалите му бяха запазени за малцина. Той затвори вратата и кимна към един от столовете, изтегли половин метър хартия от държача над мивката, намокри го с топла вода и й го подаде. Тя избърса устата си и се огледа. Офисът беше по-скоро празен, но погледът й спря върху детските рисунки на стената и на малка тестена фигурка на трол върху бюрото. Това издаваше, че отвъд голите стени той всъщност живее собствен живот, фигурката представляваше полицай в лилава униформа, много отпуснат, с корем до коленете и твърде големи обувки. Не приличаше кой знае колко на модела, който в момента седеше срещу нея със сериозен сив поглед. На бюрото имаше касетофон и компютър с марка „Компак“. Жената ги погледна тайно и скри лице в мократа хартиена кърпа. Той й даде време. Намери касета в шкафа и написа на бялото поле: Ева Мари Магнус.
— Страх ли те е от кучета? — попита той приятелски.
Тя вдигна поглед.
— Преди може би. Вече не. — Смачка хартията на топка. — Преди се страхувах от всичко. Сега не ме е страх от нищо.
Реката течеше пенливо и разделяше студения град на два сиви парцала. Беше април и студено. Точно там, където достигаше центъра, близо до градската болница, започваше да бучи и криволичи, сякаш шумът от трафика и промишлените предприятия по брега я безпокоеше и стресираше. Извиваше и колкото по-навътре в града навлизаше, се въртеше във все по-силни потоци: покрай стария театър и Народния дом, покрай железопътната линия и надолу от едната страна на площада до старата борса, която сега представляваше ресторант „Макдоналдс“, на път към пивоварната, боядисана в красиво пастелно сиво и наред с това най-старата в страната. Продължаваше към „Кеш&Кери“, моста магистрала, огромната промишлена зона с няколко автомобилни предприятия и последно старата крайпътна кръчма. Тук реката най-накрая си отдъхваше и се вливаше в морето.