Скрит в гаража, Ян Хенри се мъчеше да навие крачолите на монтьорския костюм. Най-после успя и направи опит да се огледа в старото пропукано стъкло от прозорец, облегнато на стената.
Леглото на Ема Магнус се намираше в стаята за гости в къщата на баща й. Тя се огледа със слисано лице.
— Искам да спя при вас — примоли се тя.
— Няма място за леглото ти — отговори безпомощно баща й.
— Не мога ли да легна между вас? — изхленчи тя. — Нищо, че ще съм на ръба.
Откараха Лашгорд с линейка до болницата. Шофьорите претърсиха набързо къщата, за да не заключат вътре някое куче или коте. Влязоха във всички стаи, включително и в мазето, което съдържаше много боклуци, една развалена пералня, изгнили ябълки и куп стари кутии от боя.
Ева Магнус се бе завила през глава. Под одеялото беше тъмно, много бързо стана топло. Главата й беше празна, без никаква мисъл.
Карлсен и Сейер вървяха мълчаливо по коридора. Излязоха в задния двор, където стояха колите. Карлсен се насочи към един „Форд Мондео“.
— Какво предстои за Магнус според теб? — погледна той към Сейер.
— Страхувам се, че двеста тридесет и девети за предумишлено.
Въздъхна тежко. Нещо в диафрагмата го стягаше. На децата им хрумваха какви ли не странни неща. Забравяха за времето, не притежаваха чувство за отговорност. Всичко беше възможно. Можеше и нищо да не се е случило. Сигурно е някаква дреболия. На това се надяваха, вървейки към колите. Но инстинктивно, като по даден сигнал, и двамата набраха скорост.