Тя мълчеше. Гледаше го със светлите си очи, сякаш очакваше още нещо.
— Нищо не нося. Разбрах, че цветята не ти влияят добре. В такъв случай нямам голям избор. Затова нося само себе си. Колберг е в колата.
Погледът й се отмести към прозореца.
— Навън е облачно. Приятно светло е и не много студено. Дано да можеш да лежиш на верандата, когато дойде лятото. Едно време все бързаше да излезеш навън. Точно като мен.
Хвана и другата й ръка. Дланите й се изгубиха в шепите му.
— Ноктите ти са много дълги — установи той. — Време е да се изрежат.
Пипна ги с върха на пръстите си. Бяха дебели и пожълтели.
— Отнема само няколко минути. И аз бих го направил, но се страхувам, че съм непохватен. Няма ли тук хора, които се грижат за това?
Отново го погледна с полуотворена уста. Бяха й свалили зъбната протеза, твърдяха, че само й пречи. Заради това изглеждаше още по-стара. Но пък я намери сресана и изкъпана, чаршафите и стаята бяха чисти. Той въздъхна тихо. Загледа се в нея, за да потърси и най-малък знак, че го е разпознала, но не откри такъв. Тя отмести поглед за пореден път. Той се изправи и тръгна към вратата; тя продължаваше да гледа през прозореца, сякаш току-що го бе забравила.
В коридора срещна една сестра. Тя се усмихна приветливо на високия мъж и той й отвърна с лека усмивка.
— Ноктите й са много дълги — каза той тихо. — Бихте ли се погрижили?
И си тръгна, борейки се с тежкото чувство, обземащо го неизменно след посещение при майка му. Обикновено продължаваше няколко часа, после изчезваше.
По-късно подкара колата към „Енгелстад“, но предварително проведе няколко телефонни разговора. В главата му се оформи въпрос, а отговорите, които получи, му дадоха нова тема за размисъл. Дори и най-малките движения на хората създават кръгове във водата, затова понякога откриват и най-дребното камъче на съвсем различно място, на съвсем различен бряг — там, където никой не е предполагал.
Ева Магнус отвори, облечена в широка риза, цялата изцапана с бяла и черна маслена боя. Държеше парче дърво, покрито с шкурка. По лицето й прочете, че го очаква и вече е решила какво да му каже. Това силно го ядоса.
— Здравейте, госпожо Магнус. Отдавна не сме се виждали.
Тя поклати глава без капка изненада.
— Тогава ставаше дума за Мари Дурбан, а сега — за Айнарсон. Странно, нали?
Коментарът му я накара да поеме дълбоко въздух.
— Имам един мъничък въпрос.
Говореше учтиво, но не стеснително. Никога не проявяваше скромност. Излъчваше властност, което правеше хората неспокойни, ако той го желаеше, както сега.
— Да, вече разбрах — тя отстъпи навътре в коридора. Отметна дългата си коса назад и затвори вратата след него. — Юстайн ми се обади. Аз обаче няма с какво повече да помогна. Видях този нещастник в реката и ви се обадих. Около пет часа следобед. Ема беше с мен. Не си спомням с кого говорих. Но проблемът не е мой, ако не сте отбелязали разговора. Изпълних задължението си, така да се каже. Нямам какво друго да добавя — изпя си тя подготвения отговор.
Имала е време да го изрепетира няколко пъти — помисли си той.
— Моля ви да ми помогнете поне с описание на гласа, за да повдигна обвинение за немарливост. Такива неща не бива да се случват. Всички входящи разговори подлежат на регистрация. Длъжни сме да се борим срещу това, ако ме разбирате.
Тя стоеше с гръб към холната врата. Той видя черно-белите картини — още първия път му направиха впечатление. Не виждаше лицето й, но тя беше заела отбранителна позиция. Знаеше, че той блъфира, но не можеше да го му го каже.
— О, Боже, гласът звучеше съвсем обичайно. Изобщо не съм се замисляла.
— Източно наречие?
— Ами, и да, и не. Не си спомням наречието, не обръщам внимание на това. А и изпаднах в голям стрес, бях с Ема… А гледката не беше много приятна.
Влезе в хола, без да се обръща към него. Той я последва.
— Стар или млад?
— Не знам.
— Всъщност през въпросния следобед е дежурила една от нашите служителки — излъга той.
Ева замръзна по средата на стаята.
— Така ли? Сигурно е отишла до тоалетна… — бързо отговори тя. — Разговарях с мъж, поне в това съм убедена.
— С южно наречие?
— Не знам, за Бога! Беше мъж, друго не си спомням. Обадих се, повече няма какво да ви кажа.
— А той какво каза?
— Какво каза? Ами, нищо кой знае какво, пита ме откъде се обаждам?