— Легни на леглото, Ева!
— Какво? Защо?
— Прави каквото ти казвам. Легни на леглото!
— Може ли да отидем в „Макдоналдс“? — неочаквано попита Ема.
— А?… Да, разбира се. Отиваме в „Макдоналдс“, там поне е топло.
Изправи се леко замаяна и хвана детето за ръка. Разтърси глава и погледна отново в реката. Сега лицето беше изчезнало, не се виждаше нищо, но тя знаеше, че ще се върне и вероятно ще я преследва до края на живота й. Изкачиха се по пешеходната улица и тръгнаха бавно към града. Не срещнаха никого.
Ева усещаше как мислите й кръжат в различни посоки към места, за които тя най-малко искаше да си спомня. Шумът от реката създаваше неясни картини. Очакваше да изчезнат и най-накрая да я оставят на мира. А времето минаваше. Ден след ден се бяха превърнали в шест месеца.
— Ще ми вземеш ли хамбургер с подарък? Струва тридесет и седем крони, а още нямам Аладин.
— Да.
— А ти какво ще ядеш? Пиле?
— Още не знам.
Отново се загледа в черната вода. Само при мисълта за храна й се гадеше. Яденето не я интересуваше особено. Този път наблюдаваше как сиво-жълтата пяна на повърхността се надига и спада.
— Вече имаме повече пари и можем да ядем каквото искаме. Нали, мамо?
Ева мълчеше. Спря внезапно и стисна очи. Нещо сиво-бяло изплува на повърхността. Полюляваше се отпуснато, притиснато до речния бряг от силното течение. Толкова напрегна погледа си, че забрави момиченцето, също втренчено във водата.
— Това е човек! — прошепна Ема. Долепи се до ръката на Ева с ужасени широко отворени очи. Няколко секунди останаха заковани и наблюдаваха пропитото разложено тяло, което се носеше между камъните с главата напред. Лежеше по корем. През рядката на тила коса се виждаше петно. Ева не усети ноктите, които се врязаха в кожата й през пуловера, докато гледаше сиво-белия труп с руса сплъстена коса. Не си спомняше да го е виждала преди. Но гуменките, раираните гуменки в синьо и бяло с дебела подметка… Почувства в устата си силен вкус на кръв.
— Това е човек! — повтори Ема, този път още по-тихо.
Ева изпитваше желание да крещи. В гърлото й се надигаше вик, но не можеше да излезе.
— Удавил се е. Горкият, удавил се е, Ема!
— Защо изглежда така ужасно? Като желе.
— Защото… — заекна, — защото е минало много време.
Захапа устната си толкова силно, че я цепна. Олюля се от вкуса на кръв.
— Трябва ли да го извадим?
— Луда ли си? Това е работа на полицията.
— А ще им се обадиш ли?
Ева обгърна с ръка широките рамене на детето и, препъвайки се, тръгна към пътя. Пак погледна бързо през рамо, сякаш очакваше нападение, но не знаеше откъде ще дойде. До шосето към моста имаше телефон. Затърси монети из джобовете на полата, докато влачеше малката след себе си. Намери пет йоре. Гледката на полуразложения мъж изникваше пред погледа й като лош знак за всичко, което би последвало. Най-сетне се бе успокоила, времето покри с прах всичко, а кошмарът избледня. Сега сърцето биеше лудо и неконтролируемо под пуловера й. Ема мълчеше. Последва майка си с уплашени сиви очи.
— Чакай тук. Ще се обадя да го приберат. Недей да ходиш никъде!
— А няма ли да ги изчакаме?
— Не, няма.
Вмъкна се в телефонната кабина и се опита да потисне паниката. През главата й светкавично пробягаха няколко идеи, но тя ги отхвърли една по една. После бързо взе решение. С потни пръсти мушна монетата от пет йоре в пролуката и припряно набра номера. Отговори баща й. Звучеше уморен, сякаш беше спал.
— Ева е — прошепна тя. — Събудих ли те?
— Да, но и без това трябваше да ставам. В скоро време ще спя по цяло денонощие. Случило ли се е нещо? — Притеснена ли си? Усещам, че си притеснена, нали си те познавам.
Гласът му бе сух и дрезгав, но същевременно с острота, която винаги беше обичала. Все едно жило я връща към действителността.
— Не, нищо не се е случило. С Ема сме навън и ще хапнем. Просто минавахме покрай един телефон.
— Дай да я чуя тогава!
— Ами, всъщност… тя е долу до реката.
Проследи цифрите по екрана на телефонния автомат, докато течеше отброяването. После хвърли бърз поглед към Ема, залепила се за стъклото на вратата. Носът й стърчеше като буца марципан. Дали чуваше какво си говорят?