Остана да седи с подпряна глава и се загледа през прозореца, макар че виждаше само покриви на къщи и върховете на най-високите дървета. Без да е твърде съдържателна, в гледката имаше нещо: разкриваше късче небе, което задържаните в ареста наблюдаваха от килиите. То им липсваше — различните нюанси, променливата светлина и вечният бяг на облаците. Сейер си измърмори нещо, отвори чекмеджето на бюрото и извади пакетче „Фишърменс френд“. Телефонът звънна, когато вече бъркаше с два пръста в пликчето. Госпожа Бренинген от рецепцията го уведоми, че долу го чака едно хлапе и държи да разговаря лично с него.
— Моля, побързайте, защото му се пишка!
— Хлапе?
— Да, малко слабичко. Ян Хенри.
Сейер скочи и се затича към асансьора. Почти безшумно слизаше надолу. Не му харесваше, че асансьорът е толкова тих. Смяташе, че ще прави по-солидно впечатление, ако вдига повече шум. Не че имаше страх от асансьори.
Ян Хенри стоеше неподвижно насред просторната зала и се озърташе за Сейер. Сейер се трогна от вида на слабото момченце — в голямата зала изглеждаше още пообъркано. Хвана го за ръка и го поведе към тоалетните. Изчака го отвън. Малкият изглеждаше облекчен.
— Мама е на фризьор — обясни той.
— Така ли? Значи знае, че си тук?
— Не, не точно, но ми разреши да се разходя. Тя се къдри и ще се забави.
— Студено къдрене? Да, не е шега работа, ще отнеме около два часа — произнесе се Сейер компетентно. — Ела с мен до офиса, за да видиш къде работя.
Отново го хвана за ръка и го поведе към асансьора. Госпожа Бренинген му изпрати дълъг одобрителен поглед. Беше прочела моментите с интриги и власт. Сега оставаше страстта.
— Ян Хенри, обичаш ли минерална вода „Фарис“? — попита Сейер и се заоглежда из офиса да намери какво да предложи на детето, „Фарис“ и „Фишърменс френд“ не са особено изкушение за малко момче със здраво и необременено вкусово възприятие.
— Обичам. Татко ми даваше — похвали се малкият доволен.
— Тогава имам късмет.
Взе пластмасова кана от поставката над мивката, наля водата в нея и седна на масата срещу детето. Ян Хенри пи дълго и се оригна възможно най-тихо.
— Как си от последната ни среща? — попита Сейер приятелски. Забеляза, че луничките по лицето на малкия са се увеличили.
— Горе-долу — промърмори Ян Хенри и добави, сякаш за да даде обяснение за посещението си: — Мама си има приятел.
— По дяволите! — изпусна се той. — Затова се къдри.
— Не знам. Той има моторетка.
— Така ли? Японско колело?
— „Бе Ем Ве“.
— Охо! Ти повози ли се?
— Само наляво и надясно около простряното пране.
— Не звучи лошо. Следващия път може да те повози по-дълго. Нали си слагаш каска?
— Да.
— А мама, тя вози ли се?
— Не, никога. Той постоянно се опитва да я кандърдиса.
Сейер отпи от бутилката и се усмихна.
— Много е хубаво, че дойде да ме видиш. Нямам често посещения на работното място.
— Нямаш ли?
— Нямам. В смисъл — не от този вид. Не такива приятни. Всички са свързани с работа, ако ме разбираш.