Хвана го за ръка и минаха покрай мониторите за наблюдение. Посочи един от екраните, на който детето можеше да се види. Спря и помаха към камерите. После продължиха към асансьора. Изпрати малкия си гост до фризьорския салон, на две преки от управлението. За по-сигурно влезе с него, настани го на едно ратаново канапе, покрито с дамаска на цветя, и се втурна обратно.
В офиса веднага се захвана да търси името Лиланд в телефонния указател. Намери шест души с това име, от които едно на фирма. Спусна показалец през номерата, но никой не съвпадаше с номера от бележката. Странно. А и всички бяха мъже. Замисли се, вдигна слушалката и набра номера от бележката. Звънна веднъж, два пъти, три пъти… Погледна си часовника и преброи сигналите. На шестия път отговори мъжки глас:
— Лашгорд.
— Лашгорд?
За момент настъпи мълчание; Сейер трескаво мислеше дали е чувал името. Не си спомни. Загледа се през прозореца към площада и големия фонтан, изключен по това време в очакване на пролетта, както всички други.
— Да. Лашгорд.
— Мога ли да говоря с човек на име Лиланд? — нетърпеливо попита той.
— Лиланд?
След кратка пауза мъжът се изкашля.
— Не, приятелю, не можеш. Вече не.
— Вече не? Лицето се е преместило, така ли?
— Би могло да се каже така. Много далече, чак във вечността. Тя почина, моята съпруга… Моминското й име беше Лиланд. Кристине Лиланд.
— Съжалявам много.
— Да, сигурно съжалявате, но точно тази дума не е подходяща според мен.
— Скоро ли почина?
— Не, съвсем не, преди години.
— Така ли? Няма ли други с това име на вашия номер?
— Не, само аз живея тук, никой друг. Откакто тя почина, съм сам. Кой се обажда? За какво става дума? — изведнъж мъжът стана недоверчив, гласът му придоби остра нотка.
— Обаждам се от полицията във връзка с едно убийство. Просто проверявам някои подробности. Удобно ли е да намина, за да поговорим?
— Заповядайте. Почти никой не ми идва на гости.
Сейер записа адреса и пресметна, че с колата ще стигне за половин час. Премести магнита на дъската, за да отбележи предстоящото си няколкочасово отсъствие, взе си якето и напусна офиса. „Тази разходка е пълна загуба на време“, помисли си той, но пък беше повод да се махне от службата. Не обичаше да седи на едно място и да наблюдава през прашното стъкло покривите на къщите и върховете на дърветата.
Както винаги, караше бавно през града, който най-сетне започваше да придобива цвят. Паркът и терените на Спортния клуб вече разцъфтяваха; навсякъде бяха засадили петунии и невени, които вероятно щяха да измръзнат. Той лично винаги чакаше с нетърпение седемнадесети май. Отне му двадесет години да отвори сърцето си за този град, но затова пък вече му бе влязъл под кожата. Някои райони, край които минаваше, го разчувстваха — първо старата бензиностанция, после хълмовете, издигащи се високо над града, застроени от тази страна със стари красиви постройки. Някои богаташки къщи сега представляваха малки изискани галерии или офиси. За контраст в южната част се издигаха високи блокове, където живееха главно имигранти и хора с опасни предразсъдъци — източник на всевъзможни разправии. Така или иначе се ползваха със собствено общинско управление, относително добре функциониращо. Харесваше и градския мост с красивите скулптури, и големия площад — градската гордост със сполучливо подбраните павета. През лятото се превръщаше в рог на изобилието от плодове, зеленчуци и цветя. С наближаването на лятото малкото влакче започваше да пуфка в кръг. Веднъж се вози на него с Матеус, но много се затрудни как да сгъне дългите си крака в съвсем малкия вагон. Сега влакчето, пълно с изпотени майки и малки розови лица с биберони и боненца, се тресеше силно върху неравната настилка. Отмина центъра и се насочи към апартамента си. Една разходка с колата би се отразила добре на Колберг. Кучето водеше много самотен живот. Намери каишката, върза го и хукна надолу по стълбите. Лашгорд звучеше като сърдит дядка. Защо името и номерът не съответстваха? Обладан от тази мисъл, караше на юг. Мина спокойно край електроцентралата и къмпинг центъра, погледна в панорамното огледало дали има коли зад него и пусна няколко да го задминат, защото вече ги беше поизнервил. Всички, които караха зад Сейер, се изнервяха, ала той го приемаше с голямо спокойствие. При хлебозавода зави наляво, няколко минути кара край поля и ниви и стигна до участък с четири-пет къщи. В края се намираше скромно стопанство. Лашгорд живееше в малка, красива жълта къща с тухленочервени фронтони и неголям навес до нея. Сейер паркира и тръгна бавно към стълбите. Преди да стигне до вратата, му отвори слаб, отпуснат мъж, облечен в жилетка и с карирани чехли. Подпираше се върху рамката на вратата, а в ръката държеше бастун. Сейер се напрегна да си спомни къде е виждал стареца, нещо в него му изглеждаше познато, ала така и не се сети.