— Бързо ме намерихте, нали?
— Да, определено. Тук не е Чикаго, а и имаме държавен картографски институт.
Ръкуваха се. Полицаят стисна слабата ръка предпазливо — да не би домакинът му да страда от артрит или друга старческа болест. Последва го в къщата. Беше разхвърляно, но същевременно уютно; цареше приятен полумрак. Въздухът беше свеж, явно прахът по ъглите бе изчистен.
— Значи, живеете сам тук? — попита Сейер, разполагайки се в стар удобен фотьойл от петдесетте години.
— Съвсем сам.
Мъжът се настани на дивана с голямо усилие.
— Не е никак лесно. Краката ми започват да гният… Пълнят се с вода. Няма нищо по-ужасно. А и сърцето ми е от другата страна, но, слава Богу, още бие. Да чукна на дърво — потропа върху дървената повърхност.
— Сериозно ли говорите? Възможно ли е сърцето да е от дясната страна?
— Да, разбира се. Е, и вие не ми вярвате. Правите същата физиономия като всички, на които кажа. Когато бях по-млад, се наложи да ми отстранят левия бял дроб. Имах туберкулоза, бях две години във Вардосен. Не беше лошо там, дума да не става, но когато ми махнаха белия дроб, се освободи страшно празно място и всички страдания се насочиха надясно. Но както казах, сърцето ми все още тиктака, карам я някак си. Взел съм си домашна помощница; идва веднъж седмично. Почиства цялата къща, пере, хвърля боклука и старата храна от хладилника, грижи се за цветята… Всеки път ми носи три-четири бутилки червено вино. Това, разбира се, не е позволено — да ми купува вино, дори и да съм съгласен. Разбрахме се да си мълча. Вие няма да ме издадете, нали? Ще ме издадете ли?
— Не, разбира се — усмихна се Сейер. — И аз от много години вечер изпивам по чаша уиски, преди да си легна. Тежко и горко на тази домашна помощница, която откаже да ми купува, когато дойде времето. Мислех, че това им е работата — гласът му звучеше невинно.
— По едно уиски?
— Само едно, но доста голямо.
— Разбира се. Знаете ли, че една чаша побира четири драма? Изчислявал съм. „Балантайнс“ ли е?
— „Феймъс Грауз“. С яребицата на етикета.
— Никога не съм го чувал. Но защо идвате при мен? Да не би жена ми да е имала страшни тайни?
— Със сигурност не, но бих желал да ви покажа нещо, ако ми разрешите.
Сейер бръкна във вътрешния джоб и извади бележката.
— Като за начало, познавате ли този почерк?
Лашгорд заби лице в листчето, което подскачаше в разтрепераните му ръце.
— Неее… — звучеше несигурно. — А трябва ли?
— Не знам. Може би. Много неща не знам. Разследвам убийството на тридесет и осем годишен мъж, чието тяло е намерено в реката. Определено не е паднал, докато е ловял риба. Вечерта, когато е изчезнал преди шест месеца, е казал на жена си, че отива да покаже колата на някого. Очевидно на човек, проявил интерес към нея. Мъжът е записал името и телефонния номер на този човек на листче, с което се сдобих съвсем случайно. Говоря именно за тази бележка, на която е записано името Лиланд и вашия номер, Лашгорд. Имате ли някакво обяснение?
Старият поклати глава и сбръчка чело:
— Изобщо не искам да обяснявам — отговори той леко троснато, — защото не разбирам абсолютно нищо.
Дълбоко в съзнанието му пробяга смътен спомен за грешно телефонно позвъняване и някаква кола. Кога беше? Преди половин година? Дали не е редно да го каже? Реши да си замълчи.
— Дали нямате роднини от страна на жена ви с това име?
— Не. Съпругата ми беше единствено дете. Името просто не съществува вече.
— Да, но някой го е използвал. Най-вероятно жена.
— Жена ли? Много хора имат фамилия Лиланд.
— Не, не са много. В този град са само още пет души и телефонният номер не е на никого от тях.
Старият мъж взе цигара от кутията на масата. Сейер му запали.
— Нямам какво да добавя. Сигурно е станала грешка. А и мъртвите не се занимават с продажба на стари коли. При това жена ми не шофираше. Според мен не е успял да продаде колата, при положение че сте го намерили мъртъв. Номерът е грешен, затова е станало така.