Сейер си замълча. Наблюдаваше как старецът говори и неволно погледът му се плъзна по стените. Стисна здраво ръкохватките на фотьойла, усещайки как космите на врата му настръхват. Над главата на стареца висеше малка картина — черно-бяла, тук-там сива, една абстрактна картина. Странно колко добре му бе познат стилът. Той затвори очи за момент и пак ги отвори.
— Много интересна картина имате над дивана — изкоментира той тихо.
— О, разбирате ли от изкуство? — оживи се домакинът. — Намирате ли я за хубава? Все повтарям на малката да рисува цветно и тогава сигурно ще продава. Опитва се да се прехранва от това. Дъщеря ми. Аз не разбирам от изкуство и не мога да преценя дали картината я бива, но тя рисува от години, а не е забогатяла.
— Ева Мари — тихо изрече Сейер.
— Моля? Да, Ева. Познавате ли моята Ева? Възможно ли е?
Олюля се леко, сякаш нещо го обезпокои.
— Да, в известен смисъл. Стана случайно. Картините й са добри — отговори бързо Сейер. — Само че хората са бавни в преценката си. Почакайте и ще видите, че ще успее — почеса се скептично по бузата.
— Значи вие сте баща на Ева Магнус?
— Да не би да има нещо нередно в това?
— Не, в никакъв случай. Между другото, фамилията й да не е Лиланд?
— Не. Казва се Магнус. И със сигурност не може да си позволи да си купи нова кола. Разведена е, живее сама с малката си дунда, Ема. Единствената ми внучка.
Сейер се изправи и без да обръща внимание на учудения поглед на стареца, заби лице в картината на стената. Загледа се в подписа. Е.М. МАГНУС — острите и закривени букви напомняха на Сейер за старите руни. Погледна отново бележката. ЛИЛАНД. Абсолютно същите букви. Не беше нужно да е графолог, за да го разбере. Пое дълбоко въздух:
— Имате всички причини да се гордеете с дъщеря си. Исках само да ви питам за листчето. Наистина ли не ви е познат почеркът?
Възрастният мъж не отговори. Беше стиснал устни, сякаш внезапно се бе уплашил.
— Няма да ви притеснявам повече — Сейер мушна бележката в джоба си. — Ясно ми е, че не знаете нищо.
— Да ме притеснявате? Какво говорите?! Колко често мислите, че ми идват гости?
— Не е изключено да се наложи да дойда пак — подхвърли той възможно най-спокойно. Тръгна към външната врата бавно, та старият да го изпрати. Спря се на стълбите и се загледа към полето. Направо не му се вярваше, че за пореден път се сблъсква с това име, Ева Магнус. Тази жена сякаш имаше пръст навсякъде. Твърде странно.
— Вие се казвате Сейер — неочаквано каза старият. — Името е датско, нали?
— Да.
— Да не сте израснали в Хаукервика?
— Да, абсолютно вярно — потвърди той учудено.
— Помня ви, струва ми се. Слаб малчуган, който постоянно се чешеше.
— Да, все още го правя. А къде живеехте тогава?
— В зелената порутина зад спортното игрище. Ева много обичаше онази къща. Пораснали сте от последния път, когато ви видях!
— Да, несъмнено — поклати бавно глава Сейер.
— Я, имате си и компания!
Възрастният мъж забеляза кучето на задната седалка в колата.
— Моят пес.
— Господи, колко е голям!
— Да, наистина е доста едър.
— Как се казва?
— Колберг.
— Моля? Що за име е това! Е, сигурно имате обяснение. Но защо не го взехте вътре в къщата?
— Нямам навика. Не всички са толкова ентусиазирани да го видят.
— Но аз съм. Преди много години и аз имах куче. Доберман. Само че беше женско и й виках Диба. В действителност се казваше Фара Диба от Църковната поляна. Да сте чували нещо по-лошо?
— Да.
Настани се в „Пежото“ и запали. „Сега ще ти стане тясно около врата, Ева, защото само след няколко минути баща ти ще се обади по телефона, за да ти даде материал за размисъл. Какъв лош късмет, че винаги се намира кой да я предупреди своевременно.“
— Карайте бавно край полето — посъветва го сериозно Лашгорд. — Често на пътя изскача някое животно.
— Винаги карам бавно. Колата е стара.
— Не колкото мене.
Лашгорд помаха с ръка след автомобила.
Ева замръзна със слушалката в ръка.
Той е намерил бележката. След шест месеца я беше намерил.
Полицейските графолози ще разберат кой я е написал, но първо им трябва база за сравнение. После ще проучат всяко ченгелче, всички свързващи черти и извивки, точки и тирета — личният образец, който разкрива автора с всички характерни черти и невротични предразположения; даже може би съумяват да разкрият пола и възрастта. Все пак е образование, учили са за това. То си е цяла наука.