Ева беше упорита, но същевременно уплашена. И все пак всичките тези години на недоимък я научиха да използва фантазията си. Дали да не поиска да й върнат парите, вместо да взима нов спрей. Така ще си набави още сто и две крони и ще напазарува. Само че я беше срам да попита. Като художник определено й трябва фиксатор и продавачът го знае отлично. Дали да не нахлуе в магазина и да вдигне скандал? Ще избухне, ще се развика, ще се покаже като труден клиент и ще заплаши с Комисията за защита на потребителите. Той ще се сети каква е работата: отчаяна е и в безизходица. Ще й върне парите. Беше добър човек. Какъвто е бил и Пер Танж, когато е изрязал една розова скарида от платното на Ван Гог, за да плати. Той обаче е купил туба с боя, хич и не е мислел за ядене. Ева също забравяше да се храни, но за разлика от холандеца, тя имаше дете с вълчи апетит. Събра кураж, пресече улицата и влезе в магазина. Топлото и уютно помещение миришеше както в ателието й вкъщи. На щанда за парфюми стоеше младо момиче и разлистваше цветова карта за боя за коса. Продавача го нямаше.
— Какво е това — започна Ева нахакано. — Механизмът за пръскане не работи. Искам си парите обратно.
Момичето направи кисела физиономия и взе плика.
— Не може да сте го купили оттук — заяви то намусено. — Въобще не предлагаме този спрей за коса.
Ева примигна няколко пъти.
— Не е спрей за коса, а фиксатор — обясни тя с равен тон. — Съсипах много хубава скица заради този флакон.
Момичето се изчерви, вдигна спрея над главата на Ева и натисна бутона. Нищо не излезе.
— Ще ви дадем нов — реши бързо момичето.
— Парите — повтори Ева настойчиво. — Познавам шефа тук, той би ми върнал парите.
— Защо?
— Защото моля за това. Моля за добро обслужване.
Момичето въздъхна. Нямаше голям опит на щанда, а и беше с двадесет години по-младо от Ева. Отвори касата и извади една банкнота от сто крони и две монети по една крона.
— Разпишете се тук.
Ева си написа името, взе парите и излезе. Опита се да се успокои. Дано се справи още няколко дни. Започна да смята наум и резултатът се оказа сто четиридесет и една крони, следователно може да си позволи чаша кафе в кафенето в „Гласмагасинет“. Освен ако консумацията на храна не е задължителна. Пресече улицата и приближи двойната стъклена врата, която се отвори гостоприемно. Влезе и първо се отби в отделението за книги и хартия. Понечи да продължи към ескалатора, но забеляза една жена — закръглена, с тъмна късо подстригана коса и черни вежди. Стоеше неподвижно с гръб към рафтовете, докато прелистваше книга. После се обърна в профил. Макар да бе минало доста време, нямаше как да сбърка лицето. Ева спря рязко — направо не вярваше на очите си. Изведнъж се върна далече назад, чак до деня, когато като петнадесетгодишна седеше на каменната стълба вкъщи. Цялата им покъщнина, опакована в кашони, бе натоварена на камионетка. Тя седеше и гледаше с недоумение, защото не разбираше как всичко се побра в една малка кола, след като къщата, гаражът и мазето бяха претъпкани. Местеха се. Беше ужасно — в този момент сякаш нямаха дом. Ева не искаше да се местят. Баща й обикаляше наоколо и шареше с поглед, опасявайки се да не забравят нещо. Най-накрая си бе намерил работа, но му беше трудно да срещне погледа на Ева.