— Допускаш ли възможността едно дете да израсне във Франция?
— Допускам, разбира се, но тя има и баща.
— Родителските права не са ли твои?
— Да, мои са — Ева въздъхна леко.
— Толкова много усложняваш нещата — въздъхна на свой ред Мая. — Винаги си го правила. Нищо не ти пречи да дойдеш във Франция, ако искаш. Ще работиш в хотела. По пет минути всяка нощ, като се промъкваш по коридора в бяла нощница със свещник в ръката. Искам да имам собствен призрак. А през деня ще рисуваш.
Ева си допи кафето. Бе забравила за момент ежедневието, но то се върна с гръм и трясък.
— Имаш ли планове за вечеря днес?
— Никога не вечерям. Ям кашкавал и хляб, не ме е грижа какво ям.
— Не съм чувала нищо по-лошо. Ясно защо си кльощава. Как ще създадеш нещо свястно, когато не поглъщаш това, от което имаш нужда? Имаш нужда от месо. Отиваме да вечеряме в „Кухнята на Хана“.
— Това е най-скъпото заведение в града.
— Така ли? Такива подробности не ме интересуват. Знам само, че приготвят най-хубавата храна.
— Пък и се заситих с тортата.
— Преди да ни сервират вечерята, ще слегне малко.
Ева се предаде и последва Мая. Както винаги, идеите бяха на Мая. Тя вървеше напред, а Ева подтичваше след нея.
Излязоха от „Гласмагасинет“ ръка за ръка и прекосиха павирания площад. Усещаха топлината между тях такава, каквато беше едно време. Неведнъж вратата на „При Хана“ бе привличала погледа на Ева, но винаги оставаше извън периметъра на нейните възможности. Сега им отвориха гостоприемно. Мая влезе широко усмихната, докато Ева се опитваше да си придаде подобаващ израз на самочувствие. С любезна усмивка оберкелнерът демонстрира, че вижда познато лице. Дори и да знаеше как Мая си плаща сметките, не го показа. Усмивката му не издаваше нищо. Докосна внимателно ръката й и ги поведе към свободна маса. Наложи се Ева да остави мъжкото си палто на гардероб. Отдолу носеше избеляла тениска с цвят на горчица, с която не се харесваше.
— Както обикновено, Робърт — кимна Мая, — за двама.
Той се поклони леко и изчезна.
Ева потъна в стола и се огледа ококорена. За първи път седеше в заведение, което излъчващо такова спокойствие. Мая, с напълно невъзмутим вид, се разположи удобно на масата.
— Хайде разкажи ми как е — подхвана любопитно Ева — да работиш това…, което ти работиш.
— Аха, значи те интересува! — поклати глава Мая. — Не допусках. Хората никога не се променят.
Ева направи обидена физиономия.
— Не, не, искам да кажа, че всичко е толкова тривиално и се превръща в рутина — Мая се загледа в покривката, сякаш е смутена. — Никога няма да спра да се удивлявам на човешките пориви. Колко невероятно силни са, колко ужасно важно е да бъдат задоволени и колко бързо се засищат. Хората навярно си мислят, че всичко се свежда до хубавия секс — продължи тя замислено, — бърз и груб, без предварителна игра и други подобни превземки. Без ако и но. Трае десет минути и край — приключва. Дори нямаш време да помислиш. Аз определено правя всичко възможно, за да не мисля. Само се усмихвам с най-красивата си усмивка, когато плащат. Но истината е, че…
— Да?
— Скоро ще се откажа. Издържах дълго.
Наля вино в чашите.
— А заплащането?
— Хилядарка, плюс-минус. Първо парите, после услугата. Лежа неподвижно със затворени очи и подобаваща усмивка, без да издавам и стон. Никакви целувки, никакви нежности; не бих могла да ги третирам като бебета. Дрехите на земята и презервативът на мястото му. Все едно играеш на едноръкия бандит. Парите просто текат.
— Хиляда крони? А колко идват на ден?
— Четирима-петима, понякога и повече. Пет пъти в седмицата, четири седмици в месеца. А сега ги умножи!
— В твоя апартамент ли?
— Да.
Сервитьор им поднесе коктейл от скариди и бяло вино.
— А къде живееш?
— В блока на улица „Турденшиолдс“.
— Някои съседи не подозират ли?
— Не подозират, а знаят. Имам редовни клиенти и от тях.
Ева въздъхна сподавено и задъвка скарида с благоговейно изражение. Бяха големи колкото рачешки опашки.
— Имам още една спалня — неочаквано съобщи Мая.
Ева изсумтя.
— Представям си как ще изглеждам, уплашена до смърт като дванадесетгодишна девственица.