По коридора не срещна никого. Излизайки от сградата в мрака, я облъхна студен въздух. Тръгна наляво, не надясно към „Кралско оръжие“. Отново сви наляво при Методистката църква, мина край бензиностанцията и пак зави наляво при застрахователното дружество. Вървя по протежение на реката и продължи до околовръстния път. Езикът й беше безчувствен и неприятно лепкав, но кръвта беше спряла. Притискаше чантата към себе си. Продължи по нанагорнището със спокойна крачка. Вървеше с наведена глава и внимаваше да не поглежда към друг минувач. Контролираше се да не се движи много бързо, за да не привлече нечие внимание — никакви такива, че някаква жена бягала по тези улици, точно тази вечер и в този час. Затова крачеше бавно. Не виждаше нищо подозрително в жена, която се разхожда из града. Чак когато стигна моста, се затича.
Час по-късно стоеше във всекидневната в дома си, все така притиснала дамската чанта към гърдите си. Не посмя да спре такси и дългият път я изтощи. Дишаше тежко и имаше остри болки. Искаше да седне, но първо да скрие чантата. Нямаше как да я остави на масата както обикновено, защото беше пълна с пари. Трябваше да я прибере, някой можеше да дойде. Огледа се за шкаф или чекмедже, но отхвърли идеята и отиде в мокрото помещение. Погледна в барабана на пералната машина — празен. Мушна чантата вътре и затвори. Върна се в стаята, понечи да седне, но се обърна и отиде в кухнята за червено вино. Бутилката беше отворена, напълни догоре една чаша за мляко и пак се върна. Загледа се през прозореца. Беше тъмно и тихо. Отпи две големи глътки и изведнъж и хрумна да спусне завесите, та да не я виждат. Дори навън да няма никой. Закри всички прозорци. Сега вече ще седне с чаша в ръка, но се сети, че цигарите й са в чантата. Отиде до мокрото помещение и ги извади. Пак във всекидневната се сети, че е забравила огънче и се върна. Пулсът й биеше все по-учестено. Намери запалката и си помисли, че след малко вече няма да може да стои на крака. Тогава се сети и за пепелника. Изправи се за пореден път и почувства как пръстите й се разтреперват. По улицата бавно се движеше кола. Изтича към прозореца и погледна през процепа зад завесата. Оказа се такси. Вероятно търсеше точния адрес. Намери пепелника на кухненския плот и си запали цигарата. С облекчение си помисли, че телефонът е изключен. Никой не можеше да се свърже с нея. Беше заключила вратата. Дръпна още веднъж от цигарата и я остави в пепелника. Ако изгаси повечето лампи, ще изглежда, че не си е вкъщи. Тръгна да гаси осветлението из къщата. Ставаше все по-тъмно, ъглите вече не се виждаха.
Най-накрая седна — на ръба на стола, готова пак да се изправи. Не я напускаше неприятното чувство, че е забравила нещо. Пиеше червено вино и пушеше, дишаше бързо и трескаво и след малко й се зави свят. Опита се да формулира мислите си в изречения, но не успя, защото нови мисли постоянно изместваха старите. Това я обърка. Продължи да пие вино и да пуши цигари. Наближаваше единадесет. Дали вече са открили Мая? Ако някой клиент е изпробвал бравата, би установил, че вратата е отворена. Но ако този мъж има жена и деца, сигурно е избягал, както направи и тя. Ужасена, си даде сметка, че една проститутка може да умре, без никой да го е грижа. Може би ще лежи там дълго, много дни или седмици, преди някой да предприеме нещо. Чак докато из коридорите се размирише на мърша и съседите започнат да се чудят. Отиде в кухнята и си наля още вино. Скоро Ема ще се върне и всичко ще е както преди. Изпразни чашата, докато стоеше права до плота и влезе в банята. По-добре да си легне, та времето да мине по-бързо. Колкото по-бързо минава времето, толкова по-добре. Изми си зъбите и се мушна под юргана. Оставаше вероятността полицията да я открие въпреки всичко; беше най-добре да реши какво да им каже.
Затвори очи, защото й се спеше, но постоянно я връхлитаха нови тревожни мисли. Дали я видя някой, когато влизаше в блока? Предполагаше, че не. А в „При Хана“ и в кафенето на „Гласмагасинет“? Беше твърде рисковано да премълчи, че са се срещнали. За първия ден ще разкаже всичко, както си беше. Обядваха заедно, после отидоха у Мая. Изведнъж се сети за картината, облегната на стената в хола. Правдоподобно е да се е прибрала вкъщи и да я е занесла същия ден. А да признава ли, че знае с какво се е занимавала Мая? Колкото повече истини каже, толкова по-добре. Да, разбира се, че знае! Мая й е разказала. Напълно доброволно. Никога не са имали тайни една от друга. Насили се да затвори очи отново и да прогони мислите. Таксито — сети се изведнъж. Таксито, което поръчаха и което я откара до улица „Турденшиолдс“ с картината, увита в одеяло. Дали има начин да го издирят? Защо просто да не е отишла да остави картината? Постояла е малко и си е тръгнала, защото Мая е чакала клиент. Разбира се, точно така беше. Срещнаха се в сряда сутринта и пиха кафе. Не се бяха виждали от двадесет и пет години. После вечеряха заедно. Мая плати. Искаше да купи картина и на следващия ден изпрати такси да я вземе. Дали е видяла клиента? Дочула име? Дали е срещнала някого на стълбите или на улицата? Не, не, тя е отишла много преди клиентът да дойде. Не знае нищо за този мъж, не иска и да знае, смята, че е ужасно, даже отвратително. „Не знам как е умряла, с изключение на това, което пише във вестниците. Трябва да чета вестници. Да слушам радио. Не бива да допускам грешки.“ Забила поглед в тавана, въртеше пръсти под юргана. Кога предават първата емисия новини? В шест часа. Погледна будилника. Наближаваше полунощ. Стрелките бяха разперени, както краката на Мая върху тъмната кувертюра. Примигна и отвори широко очи. Кошмарите чакаха на опашка в подсъзнанието й. Стана и отиде в банята, облече си пеньоара и седна във всекидневната. Изправи се пак и отиде да пусне радиото; разнесе се музика. Помисли си, че ще е най-добре да остане будна. „Докато съм будна, ще знам какво се случва.“