Бартимеус сви рамене.
— Както кажеш. Точно затова остави жезъла, когато беше безпомощен.
— О… — Това имаше смисъл. Натаниел се намръщи. Жезълът беше голямата награда за съпротивата. Момичето никога не би се отказало от него доброволно. Вероятно беше мъртва. Той отново погледна надолу към ръкописа. Изведнъж му хрумна една мисъл.
— Според Кавка, името на врага ни ще е написано на пергамента — рече той. — Нека да погледнем! Може да разберем кой стои зад голема.
— Съмнявам се, че ще имаш време — каза джинът. — Внимавай — започва се!
От повърхността на свитъка с мрачно съскане изригна жълт пламък. Натаниел извика и бързо пусна пергамента на паветата, където той потрепна и изгоря.
— След като веднъж се извади от устата на голема, магията е толкова силна, че се самоунищожава — продължи Бартимеус. — Няма значение. Знаеш ли какво се случва сега?
— Големът се унищожава?
— Да — но и нещо повече. Първо се връща при господаря си. — Натаниел се взря в роба си и изведнъж разбра. Бартимеус весело повдигна едната си вежда. — Може би ще е интересно, как мислиш?
— И то много. — Натаниел почувства прилив на мрачно въодушевление. — Сигурен ли си за това?
— Виждал съм го да се случва преди много време в Прага.
— Добре тогава… — Той пристъпи покрай тлеещите останки от пергамента и изкуцука до голема, потрепвайки от болка. — Оох, стомахът ми наистина ме боли. Сякаш едва ли не някой е паднал върху него.
— Истинска мистерия.
— Няма значение. — Натаниел се протегна за жезъла и го вдигна. — Сега — каза той, отстъпвайки встрани от голямото тяло на голема за пореден път, — да видим.
Пламъците загаснаха; ръкописът се превърна просто в пепел, носена от вятъра. Във въздуха висеше странна, мрачна миризма.
— Кръвта на Кавка — каза Бартимеус. — Вече я няма. — Натаниел направи крива физиономия.
Когато и последното парченце хартия изчезна, през застиналото тяло на голема пробягна тръпка; ръцете се разтресоха, главата се затръска конвулсивно, гърдите се издигнаха и отпуснаха. Чу се лека въздишка, като от предсмъртен дъх. Секунда тишина; каменният гигант бе напълно неподвижен. После, със силно скърцане, като на старо дърво при буря, големът се изправи още веднъж. Главата бе склонена, сякаш потънала в мисли. Дълбоко в челото, окото на голема беше празно и мъртво: направляващият интелект вече не се намираше там. Но все пак тялото се движеше.
Натаниел и джинът отстъпиха настрана, докато съществото не се обърна и с изморени стъпки започна да се влачи през двора. Не им обърна внимание. Вървеше със същата безпощадна крачка, която винаги бе използвало; отдалеч то притежаваше същата енергия както преди. Но вече се променяше: по повърхността на тялото се проточваха малки пукнатини. Започваха от средата на торса, където преди това камъкът бе гладък и твърд и се разширяваха към крайниците. От него се отчупваха малки парченца глина и падаха на паветата зад гиганта.
Натаниел и джинът вървяха зад голема. Тялото на Натаниел го болеше; докато вървеше, използваше жезъла на Гладстон като патерица.
Големът мина под арката и излезе от уличката. След това зави по улицата вляво, където, пренебрегвайки правилата за движение, продължи да марширува точно по средата на пътя. Първият човек, когото срещна, един едър, плешив търговец с татуирани ръце и количка зеленчуци, изквича плачевно при вица му и хукна презглава в една странична уличка. Големът не му обърна внимание, както и Бартимеус и Натаниел. Малката процесия продължи нататък.
— Ако приемем, че господарят на голема е старши магьосник — отбеляза Бартимеус, — просто, ако го приемем, нищо повече — може би в момента се насочваме към Уестминстър. Намира се в центъра на града. Това ще причини известни безредици, както се досещаш.
— Добре — каза Натаниел. — Точно това искам. — С всяка изминала минута настроението му се подобряваше; усещаше как тревогите и страхът от изминалите няколко седмици си отиват. Точните подробности при измъкването му от голема тази сутрин все още не му бяха ясни, но сега това нямаше голямо значение; след неблагоприятната ситуация миналата нощ, когато повечето от големите магьосници бяха настроени срещу него и заплахата на Тауър бе надвиснала над главата му, знаеше, че е на чисто, че отново е в безопасност. Жезълът беше у него — Девъро щеше да му падне в краката за това — още по-хубавото беше, че имаше голема. Никой от тях не бе повярвал на историята му; сега щяха да пълзят с извиненията си — Дювал, Мортенсен и останалите. Най-после щеше да е добре дошъл в техния кръг, а дали госпожица Уитуел щеше да избере да му прости, или не, всъщност нямаше голямо значение. Натаниел си позволи да се усмихне широко, докато крачеше през Саутуърк и следваше голема.