Робърт Джордан
Окото на света
На Хариет, сърце на сърцето ми,
живот на живота ми завинаги.
Книга първа от "КОЛЕЛОТО НА ВРЕМЕТО"
ПРОЛОГ
Драконовата планина
Дворецът се тресеше, а земята се гърчеше, обременена от памет, и стенеше в неистово желание да отрече онова, което се бе случило. Снопове слънчева светлина нахлуваха през процепите в стените и увисналите във въздуха прашинки проблясваха в случаен бяг. Разлати петна от изгоряло чернееха по лющещите се бои и позлатата на някогашните ярки стенописи. Сажди покриваха ронещи се фризове с хора и животни, сякаш опитали да се раздвижат преди лудостта да заглъхне. Мъртвите бяха навсякъде. Мъже, жени и деца, сразени в отчаян опит да избягат от мълниите, поразили всички коридори. Спрени от задушаващите ги пламъци или потънали сред камъните на двореца, които се бяха сринали и полетели надолу като оживели, преди покоят да се възцари отново. Несъгласни да приемат всичко това, по стените невъзмутимо висяха многоцветни гоблени и картини. Освен онези, които издулите се стени бяха съборили. Фино изваяни мебели, инкрустирани със слонова кост и злато, стояха недокоснати. Освен онези, които надигащите се като морски вълни подове бяха преобърнали. Извратеният разсъдък бе поразил сърцевината, без да засегне периферните неща.
Луз Терин Теламон се луташе из двореца, едва успявайки да се задържи прав при всеки пореден гърч на земната твърд.
— Илиена, обич моя, къде си? — Краят на бледосивото му наметало се влачеше в локвите кръв. Той се спря пред тялото на жена, чиято златокоса хубост бе помрачена от ужаса на последните й мигове, а все още широко отворените й очи гледаха с нямо неверие. — Къде си, съпруго моя? Къде са се скрили всички?
Очите му уловиха собственото му отражение в едно огледало, увиснало накриво над издутия мраморен под. Облеклото му — някога царствено, в сиво, пурпурно и златно, от тънко изтъкан плат, донесен от презморски търговци — бе разкъсано и изцапано със същата кал, която покриваше и лицето му. За миг напипа символа, вплетен в наметалото му — кръг, наполовина бял, наполовина черен, двата цвята разделени с гънеща се линия. Този символ сигурно значеше нещо. Но извезаният кръг не можа да задържи дълго вниманието му. С не по-малко удивление той се взря в собствения си образ. Висок мъж в разцвета на силите си, красив някога. Но сега косата му бе побеляла, а тъмните очи бяха видяли твърде много. Луз Терин се изкиска и отметна глава. Смехът му отекна по пустите коридори.
— Илиена, обич моя! Ела при мен. Трябва да видиш всичко това.
Въздухът зад гърба му се разлюля, просветна и в него се въплъти мъжки силует. Новодошлият се огледа и изкриви устни, отвратен. Малко по-нисък от Луз Терин, той бе облечен в черно, с бял ширит около врата и сребристи гайтани по маншетите на високите чизми. Той пристъпи внимателно, повдигайки придирчиво краищата на наметалото си, за да не докосне стелещата се под него смърт. Подът се разтърси в последни конвулсии, но вниманието на странника бе насочено изцяло върху мъжа, взиращ се в огледалото — той продължаваше да се смее истерично.
— Повелителю на Утрото — каза новодошлият. — Дойдох за теб.
Смехът секна отведнъж, като че ли изобщо не беше го имало. Луз Терин се обърна спокойно, сякаш неочакваната поява на другия изобщо не беше го изненадала.
— Ах, гост. Имаш ли Глас, страннико? Че скоро ще настъпи часът за песен и всички те каним да попееш. Илиена, обич моя, имаме си гост. Илиена, къде си?
Очите на облечения в черно се разшириха, стрелнаха се към тялото на златокосата жена и се върнаха на лицето на Луз Терин.
— Шайтан да те вземе, нима омърсяването до такава степен те е обладало?
— Това име. Шай… — Луз Терин потръпна и вдигна ръка, като да се предпази от нещо. — Не произнасяй това име. Опасно е.
— А, значи помниш. Поне дотолкова. Опасно е за теб, глупако, не и за мен. Какво друго помниш? Спомни си, заслепен от Светлината идиот! Не ще те оставя да свършиш, повит в пелените на забравата! Спомни си!
За миг Луз Терин се загледа удивен в нечистите петна по дланта си. После отри ръка в още по-мръсното наметало и попита:
— Кой си ти? Какво искаш?
Мъжът в черно се изпъна и отвърна надменно:
— Някога ме наричаха Елан Морин Тедронай, но сега…
— Излъстителя на Надеждата — прошепна Луз Терин.