— Значи кама с рубин? — каза Мат. — Това ми харесва. Но за окото не знам нищо. Сигурен ли си, че не си го е измислила? Според мен би трябвало да знае какво означава всичко това, ако наистина е прорицателка.
— Тя не каза, че е прорицателка — отвърна Ранд. — Вярвам, че наистина вижда разни неща. Не помниш ли, Моарейн говореше с нея, когато излязохме от банята. А тя знае коя е Моарейн.
Мат го изгледа намръщен.
— Нали не трябваше да използваме това име?
— Да — промърмори Ранд и разтри слепоочията си. Беше му трудно да се съсредоточи.
— Ти май наистина си болен — каза начумерено Мат, после изведнъж дръпна Ранд за ръкава и го спря. — Я ги виж!
Трима мъже в ризници и със стоманени шапки, лъснати до сребрист блясък, си пробиваха път посред улицата към тях двамата. Дългите им плащове, достолепно бели, с избродиран от лявата страна златен слънчев изгрев, забърсваха калта и локвите по улицата. Десниците им лежаха върху дръжките на мечовете. Тримата се оглеждаха, сякаш виждаха твари, изпълзели изпод някой гнил дънер. Никой от минувачите обаче не се обръщаше към тях. Все едно че не ги забелязваха. Просто им правеха път.
— Това Чедата на Светлината ли са? — попита високо Мат. Един минувач ги изгледа грубо и бързо се отдалечи.
Ранд кимна. Чедата на Светлината. Белите плащове. Мъжете, които мразеха Айез Седай. Мъжете, които учеха хората как да живеят и им създаваха неприятности, ако откажеха да им се подчинят. Ако опожарените ферми и още по-лошите неща можеха да се нарекат само „неприятност“. „Би трябвало да се уплаша — помисли той или да изпитам любопитство. Поне нещо.“ Но вместо това той ги изгледа безстрастно.
— Не ми приличат на такива — каза Мат. — Как са се надули, а?
— Те не са важни — каза Ранд. — Да вървим в хана. Трябва да поговорим с Перин.
— Надуват са като Евард Конгар. И той така си вири носа. — Изведнъж Мат се ухили и му намигна.
— Това какво общо има с Перин?
— Виждаш ли това? — Мат пак му намигна и посочи една каруца, пълна с бъчви. Една пръчка придържаше на място дузината бъчви на дъното е. — Само гледай. — Той се засмя и се затича към близкия ножарски дюкян вляво от тях.
Ранд зяпна към него, досещайки се, че приятелят му пак е намислил нещо. Този хитър поглед в очите на Мат винаги означаваше, че ще направи някаква лудория. Но колкото и да беше странно, той не предприе нищо, за да го спре, а остана на място, изчаквайки да види какво се кани да правиприятелят му. Нещо му подсказваше, че е погрешно, дори опасно, но въпреки това той се усмихна одобрително.
След минута Мат се появи от едно таванско прозорче. Прашката беше в ръцете му. Очите на Ранд се преместиха към каруцата. Почти веднага след това последва рязък трясък и пръчката, държаща бъчвите, се счупи тъкмо когато бронираните гърди на Белите плащове се изравниха с каруцата. Чуха се изненадани викове. Бъчвите се затъркаляха по улицата, пръскайки кал и мръсна вода. Някои от минувачите изпопадаха, вдигайки още повече пръски, но тримата с белите плащове се отместиха ловко, отбягвайки търкалящите се бъчви. Не можаха обаче да избегнат разплискалата се кал, която изпоцапа белите им наметала.
Ранд погледна към покрива на магазинчето. Мат се беше покрил. Изстрелът му не беше особено труден за който и да е хлапак от Две реки, но резултатът определено беше търсеният. Младежът не можа да се сдържи и се разсмя — шегата беше доста грубичка, но все пак беше смешна. Когато отново се извърна към улицата, тримата с белите плащове гледаха право към него.
— Нещо май ти се струва смешно, а? — Този, който заговори, стоеше малко пред другите. Погледът му беше надменен и немигащ, очите му светеха особено, сякаш знаеше нещо, което не знае никой друг.
Смехът на Ранд секна. Той и Чедата се бяха оказали сами сред калта и бъчвите. Тълпата, която допреди минута-две ги делеше, набързо си беше намерила някаква много важна работа и се бе пръснала.
— Да не би страхът от Светлината да ти е вързал езика? — Ядът правеше тясното лице на Белия плащ още по-измършавяло. Той погледна пренебрежително към дръжката на меча, подаваща се изпод наметалото на Ранд. — Може би ти си виновен за това, а? — За разлика от останалите, той носеше златна значка под слънчевия изгрев на плаща си.
Ранд помръдна, за да прикрие меча си, но не успя и дръжката щръкна напред.
— Случва се — каза младежът. — Дори и на Чеда на Светлината.
Мъжът с тясното лице вдигна едната си вежда: