— Някакъв непознат непрекъснато ме гледа — оплака се Мат. — Мъж с белег през лицето. Мислиш ли, че може да бъде някой от… някой от приятелите, за които ни предупреди?
— Така ли? — каза Ранд и показа с пръст през носа си към долния край на устата. — И мен ме гледаше. — Той хвърли поглед към залата. Някои от хората напускаха, но повечето се бяха скупчили около Том. — Вече го няма.
— Забелязах го — каза им Лан. — Според господин Фич той е съгледвач на Белите плащове. Няма причини да се безпокоим. — Сигурно беше така, но Ранд усещаше, че нещо тревожи Стражника.
Хвърли крадешком поглед към Мат, чието лице беше напрегнато, както винаги, когато криеше нещо. „Съгледвач на Белите плащове. Нима Борнхалд толкова държи да ни спипа?“
— Значи тръгваме рано? — попита той. — Колко рано? — Може би щяха да се измъкнат преди работата да стане сериозна.
— Призори — отвърна Стражникът.
Щом напуснаха общата зала, към тях въодушевен се присъедини Том. Когато се запътиха към стълбите, физиономията на Лан отнво стана безизразна.
— Къде спи Нинив? — попита Мат. — Господин Фич каза, че ни е дал последните свободни стаи.
— В стаята на госпожа Алис и момичето — отвърна Том.
Перин подсвирна през зъби, а Мат измърмори:
— Кръв и пепел! Не бих пожелал да съм на мястото на Егвийн срещу всичкото злато на Кемлин!
— Ще ида да пийна малко мляко — каза Ранд. Може би това щеше да му помогне да заспи. „Може би няма да сънувам кошмари тази нощ.“
Лан го изгледа накриво.
— Тази нощ нещо не е наред. Не се отдалечавай много. И запомни, тръгваме независимо дали си достатъчно буден да седиш на седлото, или ще се наложи да те вържем за него.
Стражникът тръгна нагоре по стълбите, останалите го последваха. Ранд остана сам в коридора. След като допреди малко беше с толкова много хора, сега наистина се почувства самотен.
Забърза към кухнята, където една от прислужничките му напълни чаша мляко.
Когато излезе от кухнята, една черна фигура тръгна към него по коридора, вдигайки бледите си ръце, за да свали тъмната качулка, покриваща лицето й. Плащът оставаше неподвижен въпреки движението на фигурата, а лицето… Беше човешко лице. но слузесто и бяло, като гол охлюв под камък, и безоко. От мазната черна коса до тъмните бузи всичко беше гладко като черупка на яйце. Ранд сс задави и разплиска млякото.
— Ти си един от тях, момче — каза Чезнещият с хриплив шепот.
Ранд изтърва чашата и отстъпи. Не можеше да се измъкне от това безоко лице; погледът му беше прикован, а стомахът му — свит на топка. Опита се да извика за помощ, да изкрещи; гърлото му беше пресъхнало. Гърдите го заболяха.
Чезнещият се плъзна към него. Движенията му бяха плавни, смъртно изящни, като на нападаща змия, и това подобие се усилваше от застъпващите се черни люспи на бронята по гърдите му. Тънките безкръвни устни се бяха изкривили в жестока усмивка, бледата кожа на мястото на очите го правеше да изглежда още по-зловещ.
— Къде са другите? Знам, че са тук. Говори, момче, и ще те оставя да живееш.
Гърбът на Ранд опря в стената. Нямаше накъде да отстъпва. Гледаше безпомощно как мърдраалът пристъпва към него.
— Говори, казах, или…
Някъде над тях, откъм стълбището, се чу бърз тропот на ботуши. Мърдраалът млъкна и се извърна. Мъртвият му плащ висеше във въздуха. В мъртвешки бялата му ръка се появи меч, острието беше черно като плаща му. Светлината в коридора сякаш помръкна. Тропотът на ботушите стана по-силен и Чезнещият отново се извърна към Ранд, толкова гъвкаво, сякаш беше без кости. Черното острие се вдигна, тънките устни се извиха и се озъбиха.
Разтреперан, Ранд разбра, че ще умре. Тъмната като среднощен мрак стомана просветна към главата му… и спря.
— Ти принадлежиш на Великия властелин на Мрака. — Хрипливият възглас отекна като стържене на нокти по каменна плоча. — Ти си негов.
Чезнещият се завъртя като черна сянка и се понесе по коридора все по-далеч от Ранд. Сенките в дъното на коридора се протегнаха да го поемат и той се стопи в тях.
Лан скочи от няколкото последни стъпала, вдигнал меча си.
— Чезнещ — изпъшка момъкът. — Това беше… — Изведнъж се сети за меча си. Изправен пред мърдраала, съвсем беше забравил за него. Сега опипа с пръсти знака на чаплата, въпреки че вече беше късно. — Избяга натам!
Лан му кимна разсеяно. Изглежда, се вслушваше в нещо друго.
— Да, отива си. Изчезва. Вече е късно да го преследвам. Тръгваме веднага, овчарю.