Лан пусна нещо в ръката на пазача и промърмори:
— Заради безпокойството.
— Е, тогава — изхъмка пазачът, погледна златната монета в шепата си и бързо я мушна в джоба си. — Май сте прави, заповедта не се отнася за напускащите. Почакайте малко. — Той пъхна главата си в прозорчето на ниската пристройка. — Арин! Дар! Елате да ми помогнете да отворим.
Изведнъж откъм тъмната улица се чу хладен глас:
— Какво е това? Не е ли заповядано тези врати да стоят затворени до изгрев слънце?
Петима мъже изникнаха на светлината, струяща през прозорчето на караулката. Качулките прикриваха лицата им, но златните слънца на лявата им гръд недвусмислено издаваше кои са. Мат измърмори нещо под носа си.
— Това не е ваша работа — отвърна им войнствено пазачът. Белите качулки се извърнаха към него и той продължи малко покротко: — Тук Чедата нямат власт. Управителят…
— Чедата на Светлината — заговори спокойно първият Бял плащ — имат власт навсякъде, където хората вървят в Светлината. — После се обърна към Лан и се взря в лицето му.
Стражникът не помръдна. Всъщност изглеждаше съвсем отпуснат. Много малко хора можеха да изглеждат толкова спокойни пред Чедата. Белият плащ заговори отново, тонът му беше изпълнен с подозрителност:
— Що за хора са тези, които искат да напуснат градските стени в такова време, посред нощ? При толкова вълци отвън и онази твар на Тъмния, дето лети над града? — Той мерна с очи завързаната през челото на Лан кожена лента, която придържаше дългата му коса. — Северняк си, нали?
Ранд се приведе боязливо в седлото си. Драгхар! Сигурно беше това, освен ако мъжът не беше нарекъл твар на Тъмния нещо, за което той нямаше представа. След Чезнещия можеше да очаква появата на драгхар, но в момента нямаше време да мисли и за това. Стори му се, че позна гласа на Белия плащ.
— Пътници сме — отвърна спокойно Лан. — Не представляваме интерес за вас.
— За Чедата на Светлината всеки представлява интерес.
Лан леко поклати глава.
— Наистина ли държите да си навлечете още неприятности с Управителя? Той ограничи броя ви в града, дори пусна патрул да ви следи по улиците. Какво ли ще направи, когато разбере, че притеснявате почтените граждани край градските порти? — Той се обърна към пазачите, които вече бяха отворили вратата наполовина. — А вие защо спряхте?
— Управителят не знае какво става под носа му — възкликна Белият плащ. — Тук има зло, което той не вижда, нито надушва. Но Чедата на Светлината виждат. — Пазачите се спогледаха. Изглежда, съжаляваха, че са оставили пиките си в караулката. — Чедата на Светлината надушват злото. — Очите на Белия плащ се извърнаха към останалите пътници. — Надушваме го и го изкореняваме. Където и да е то.
Ранд се опита да се сниши още повече, но движението му само привлече вниманието на мъжа.
— Да видим какво имаме тук? Някой, който не желае да бъде забелязан, а? — Мъжът свали качулката на белия си плащ и Ранд се озова лице в лице с човека, когото вече бе познал по гласа. Борнхалд кимна с явно задоволство. — Пазачо, спасих те от голяма неприятност. Тези, на които се канеше да помогнеш да избягат от Светлината, са Мраколюбци. За теб трябва да се докладва на Управителя или може би да бъдеш даден на Разпитвачите, за да разберат какви са били истинските ти намерения тази нощ. — Той млъкна и изгледа изплашения пазач; думите му очевидно бяха произвели желания ефект. — Не би искал това, нали? По-добре да отведа в нашия стан тези обесници, за да бъдат разпитани в Светлината?
— В стана си ли смяташ да ме отведеш, белодрешко? — изведнъж отекна гласът на Моарейн, едновременно от всички страни. — Мен ли ще разпитваш? — Тя пристъпи още крачка напред и внезапно сякаш стана по-висока. — Смяташ да заставаш на пътя ми?
Още една стъпка — и Ранд ахна. Тя наистина беше станала по-висока. Главата й вече се изравни с неговата, така както беше на коня. Сенките се сгъстяваха около лицето й като буреносни облаци.
— Айез Седай! — изкрещя Борнхалд и пет меча изсвистяха от ножниците си, — Умри! — Другите четирима се поколебаха, но той се хвърли напред.
Ранд извика, когато тоягата на Моарейн се вдигна да посрещне острието. Невъзможно беше това фино издялано дърво да устои на силния замах на стоманата. Мечът се удари в тоягата, от удара изхвърчаха искри, Борнхалд отхвърча назад към другарите си и петимата изпопадаха. От меча на Борнхалд, паднал на земята до тях, заструи пушек, острието се огъна и се стопи на мястото, където се беше ударило в тоягата.