— Успокой се, Лан — каза Моарейн. — Успокой се. Премъдра, ти смяташ, че мога да помогна на господин Фич и на хората в хана? Е, права си. — Нинив понечи да каже нещо, но Моарейн махна с ръка и продължи: — Мога да се върна и да му помогна. Не много, разбира се. Това ще привлече вниманието към тези, на които съм помогнала, внимание, за което те никак няма да ми бъдат благодарни, особено след като Чедата на Светлината са в града. А това ще означава, че при вас ще остане само Лан. Той е много добър, но силите му няма да стигнат, ако върху вас връхлети мърдраал и цял юмрук тролоци. Разбира се, можем да се върнем заедно, но това ще напъха всички ви в ръцете на онзи, който е подпалил хана, да не говорим за Белите плащове. Коя възможност би избрала ти, Премъдра, ако беше на мое място?
— Щях да направя нещо — промълви Нинив.
— И най-вероятно щеше да връчиш победата в ръцете на Тъмния — отвърна й Моарейн. — Спомни си какво — кого — иска той. Ние сме във война, както в Геалдан, макар че там воюват хиляди, а тук сме само осмина. Ще изпратя на господин Фич злато, достатъчно злато, за да си построи нов хан, злато, чийто произход няма да бъде проследен до Тар Валон. И също така помощ за всички, които са пострадали. Повече от това само ще им навреди. Не е толкова просто, колкото си мислиш. Давай, Лан.
Стражникът отново ги поведе.
От време на време Ранд се озърташе назад. Единственото, което виждаше, бяха отблясъците от пожара в нощните облаци, а после и това се изгуби в мрака. Надяваше се, че Мин не е пострадала.
Стражникът най-сетне сви встрани от утъпкания черен път и слезе от коня. Ранд прецени, че остават не повече от два часа до зазоряване.
— Един час — предупреди ги Лан, докато всички се загръщаха в одеялата. — Един час и трябва отново да тръгнем.
След няколко минути Мат прошепна едва доловимо:
— Какво ли е направил Дав с онзи язовец? — Ранд мълчаливо поклати глава и Мат се поколеба, след това добави: — Знаеш ли, Ранд, мислех, че вече сме в безопасност. Откакто прекосихме Тарен нямаше и следа от заплаха,при това се намираме в град, обкръжен от стени. Мислех си, че сме в безопасност. А после онзи сън. И Чезнещ. Дали изобщо някога ще бъдем в безопасност?
— Не и преди да сме стигнали в Тар Валон — отвърна Ранд. — Тя така каза.
— А дали и тогава ще бъдем в безопасност? — намеси се тихо Перин.
— Мисля, че е по-добре да поспим — прозя се Ранд. — Дори да останем будни, няма да можем да си отговорим на тези въпроси.
Глава 18
Кемлинският път
Кемлинският път не се различаваше много от Северния път през Две реки. Разбира се, беше значително по-широк и си личеше, че е много по-използван.
От време на време Лан ги оставяше да починат на върха на някой хълм, откъдето имаше ясна видимост напред и назад по пътя, както и към околностите. Стражникът оглеждаше местността, докато останалите изтягаха крака или присядаха под дърветата да хапнат.
— Доскоро обичах сирене — каза Егвийн на третия ден, след като напуснаха Бейрлон. Седеше, облегната на едно дърво, и се мръщеше на обяда, който отново беше същият като закуската, както и вечерята щеше да е същата като обяда. — Да можехме поне да пийнем чай. Хубав топъл чай. — Тя придърпа пелерината по-плътно около тялото си и се сгуши зад дървото в напразно усилие да се скрие от режещия вятър.
— Чай от живовляк и корен от теменуга — говореше Нинив на Моарейн — е най-подходящ при умора. Прочиства главата и облекчава паренето в схванатите мускули.
— Не се и съмнявам — промърмори Айез Седай и я погледна косо.
Челюстта на Нинив се скова, но тя продължи да й обяснява със същия тон.
— А щом се налага да продължаваме, без да спим…
— Никакъв чай! — скара се Лан на Егвийн. — И никакъв огън! Все още не ги виждаме, но те са някъде зад нас, един-двама Чезнещи с тролоците си, и знаят, че вървим по този път. Няма защо да им показваме къде точно се намираме.
— Ама аз само си мечтаех — оправда се Егвийн.
— Щом знаят, че сме по пътя — попита Перин, — защо не тръгнем направо към Бели мост?
— По пътя е по-бързо — каза Моарейн, прекъсвайки Нинив. — Особено в тази пресечена местност. — Премъдрата въздъхна раздразнено. Ранд се зачуди какво ли целеше. След като първия ден напълно странеше от Айез Седай, през последните два дни Нинив непрекъснато се опитваше да й говори за билки. — Нали виждате как пътят завива — и то е за да заобиколи непроходимите места. Ако се отклоним от него, после можем да се натъкнем на тях пред нас, вместо да са зад гърба ни.