— Кой сте вие? — попита Ранд. Говорът на непознатия бе някак необичаен дори в сравнение с говора на жителите на Бейрлон. — Какво правите тук? Мислехме, че този град е безлюден.
— Аз съм Мордет. — Мъжът замълча, сякаш очакваше да знаят името му. След като никой от тях не даде знак, че го знае, той измърмори нещо под нос и продължи: — Бих могъл да попитам и вас същото. От много време никой не се е появявал в Аридол. От много, много отдавна. Не бих и предположил, че някой ден ще срещна трима млади мъже да се разхождат по улиците му.
— Ние пътуваме за Кемлин — отвърна Ранд. — Спряхме тук за подслон през нощта.
— Кемлин — повтори бавно Мордет, усуквайки името на върха на езика си, след което поклати глава. — Подслон за през нощта, казваш? Може би ще дойдете с мен.
— Вие не ни отговорихте какво търсите тук? — настоя Перин.
— Ами съкровища, разбира се.
— Намерихте ли някое? — възкликна Мат.
На Ранд му се стори, че Мордет се усмихна, но при тези сенки не можеше да е сигурен.
— Намерих — отвърна мъжът. — Много повече, отколкото очаквах. Много повече. Много повече, отколкото мога да отнеса. Никога не съм предполагал, че ще намеря трима яки младежи. Ако ми помогнете да изнеса това, което мога да натоваря на конете си, можете да си поделите останалото. Толкова, колкото можете да носите. Иначе това, което оставя, тъй или иначе ще изчезне, ще го отнесе някой друг търсач на съкровища.
— Нали ви казах, че в такова място не може да няма съкровища! — възкликна Мат и хукна нагоре по стълбите. — Ще ви помогнем да го изнесете. Само ни отведете при него. — Двамата с Мордет се скриха сред сенките на колонадите.
Ранд погледна Перин и каза:
— Не можем да го оставим сам.
Перин погледна към залязващото слънце и кимна. Двамата предпазливо се заизкачваха нагоре по стъпалата, като Перин разкопча калъфката на секирата си. Ръката на Ранд стисна меча. Мат и Мордет ги чакаха сред колоните. Мордет беше скръстил ръце на гърдите си, а Мат нетърпеливо надничаше вътре.
— Елате — каза Мордет. — Ще ви покажа съкровището. — Той се шмугна вътре и Мат го последва. Не можеха да направят нищо друго, освен да тръгнат след тях.
Коридорът беше сумрачен, но почти веднага след като влязоха, Мордет зави и пое по някакви тесни стъпала, които ту се изкачваха, ту слизаха. Ставаше все по-тъмно и накрая започнаха да се провират сред непрогледен мрак. Ранд опипваше с една ръка стената, без да е сигурен дали под него ще има стъпало, докато кракът му не го напипаше.
— Тук е страшно тъмно — обади се Мат.
— Да, тъмно е — отвърна Мордет. Изглежда, изобщо не се затрудняваше от тъмнината. — По-долу има осветление. Насам.
И наистина, скоро виещото се стълбище се отвори в широк коридор, смътно осветен от редки пушливи факли, поставени в метални скоби по стените. Примигващите им пламъци позволиха на Ранд за пръв път да огледа ясно Мордет, който бързаше напред и ги подканяше да го следват.
В този човек имаше нещо доста необичайно. Но не можеше да определи какво точно. Мордет изглеждаше възпълен, някак си мазен, с тежки клепачи, зад които сякаш криеше нещо. Беше нисък и съвсем плешив, но докато вървеше, изглеждаше сякаш по-висок от тях. Облеклото му определено не приличаше на нищо, което Ранд бе виждал. Впити черни бричове и меки червени ботуши, чиито носове бяха завити настрани към глезените му. Дълга червена дреха, бродирана със златни нишки, и снежнобяла риза с широки ръкави, чиито маншети висяха почти до коленете му. Определено не приличаха на дрехи, с които човек би тръгнал да търси съкровище в един разрушен град. Но не това го правеше толкова странен.
Коридорът свърши в облицовано с плочи помещение и младежът забрави за странностите на водача им. Ахването му отекна, сливайки се с възгласите на приятелите му. Тук светлината също идваше от факли по стените — но се отразяваше хилядократно от златото и скъпоценните камъни, струпани на пода: купища монети и накити, златни потири, блюда и фиали, позлатени и украсени със скъпоценни камъни мечове и ками, всичко това натрупано на купчини, високи до кръста.
С вик Мат се понесе напред и падна на колене пред една от купчините.
— Торби — промълви той без дъх и зарови ръце в златото. — Торби ще ни трябват, за да отнесем всичко това.
— Не можем да отнесем всичко — отвърна Ранд и се огледа безпомощно. Всичкото злато на търговците, донесено в продължение на една година в Емондово поле, не можеше да се сравни и с една хилядна от стойността на само един от тези купове. — Не и сега. Вече почти се стъмни.