Перин измъкна от купчините една двуостра секира, отмахвайки небрежно златните вериги, които се бяха увили около нея. Скъпоценните камъни проблясваха по лъскавата й черна дръжка, по остриетата бяха гравирани със злато изящни фигури.
— Тогава утре — каза той и я надигна ухилен. — Моарейн и Лан ще ни разберат, като им покажем това.
— Не сте ли сами? — каза Мордет. Беше ги пропуснал пред себе си да влезнат в съкровищницата, но сега се приближи до тях. — Кои други са с вас?
Мат, заровен до кръста в несметните богатства, му отвърна разсеяно:
— Моарейн и Лан. Освен това Нинив, Егвийн и Том. Той е веселчун. Отиваме в Тар Валон.
Ранд затаи дъх. Тишината, лъхаща от Мордет, го накара да извърне поглед към него.
Гняв, смесен със страх, беше изкривил лицето на Мордет. Устните му се разкривиха и оголиха зъбите му.
— Тар Валон! — Той размаха стиснатите си юмруци. — Тар Валон! Вие ми казахте, че отивате към този… този… Кемлин! Вие ме излъгахте!
— Ако все още искате — обърна се Перин към Мордет, — можем да се върнем утре да ви помогнем. — Той внимателно остави секирата върху купчината инкрустирани с блестящи камъни оръжия и бижута. — Ако искате.
— Не. Това е… — Дишайки тежко, Мордет заклати глава, сякаш не можеше да реши. — Вземете каквото искате. Освен… Освен…
Изведнъж Ранд осъзна какво го беше притеснявало у този непознат. Пръснатите из помещението факли обграждаха и тримата с пръстен от сенки. Само Мордет… Той сам се изненада, когато го произнесе на глас:
— Вие нямате сянка.
Златният потир падна с трясък от ръцете на Мат. Мордет кимна и за пръв път месестите му клепачи се отвориха напълно. Мазното му лице изведнъж придоби изпит и алчен вид.
— Така. — Той сякаш стана по-висок. — Вече е решено. — Внезапно Мордет се изду като балон, нарасна и главата му се опря в тавана, раменете му докоснаха стените и той изпълни целия край на помещението, преграждайки изхода им. С издути бузи и оголени в зловеща усмивка зъби, той посегна към тях с ръце, достатъчно големи, за да смачкат човешка глава като яйце.
Ранд извика и отскочи назад. Кракът му се закачи в някаква златна верига и той се срина на пода. Мъчейки се да си поеме дъх, той посегна за меча си, отмятайки наметалото, което се беше увило около дръжката му. Виковете на приятелите му се смесиха с дрънченето на фиали и потири, търкалящи се по пода. Изведнъж в ушите на Ранд пропищя болезнен вик.
Младежът най-сетне успя да измъкне меча от канията и се изправи, чудейки се кой ли от приятелите му е изпищял. Перин го изгледа с широко отворени очи, превил гръб и размахал секирата си, сякаш готов да съсече някое дърво. Мат надничаше иззад една от купчините скъпоценности, стиснал в ръка вдигната от пода кама.
В най-сенчестата част на помещението, където на достигаше бледата светлина на факлите, нещо се раздвижи и тримата подскочиха. Беше Мордет, опрял колене до гърдите си и свит в най-далечния ъгъл.
— Измами ни — изпъшка Мат. — Това беше някакъв фокус. Мордет отметна глава и нададе вой. Стените потрепераха и от тях се посипа прах.
— Вие сте мъртви! — извика той. — Всички сте мъртви! — И изведнъж се изправи и полетя срещу тях през залата.
Долната челюст на Ранд увисна и той за малко да изтърве меча. Докато Мордет се носеше във въздуха, тялото му се изтъни като струйка дим, вмъкна се между плочите на стената и изчезна в нея. Последен вик огласи залата:
— Всички сте мъртви…
— Да изчезваме оттук — плахо се обади Перин.
— Ами съкровището — възрази Мат. — Не можем просто така да го оставим.
— Не искам нищо от тези неща — отвърна Перин, като се озърташе наляво и надясно. После извика с все сила: — Това съкровище си е твое, чуваш ли? Няма да вземем нищо от него!
Ранд гневно изгледа Мат.
— Искаш да тръгне след нас ли? Или смяташ да останеш тук и да тъпчеш джобовете си, докато не се върне с още десетина като него?
Мат отчаяно посочи купищата злато и скъпоценности. Но преди да успее да каже нещо, Ранд стисна едната му мишница, а Перин го сграбчи през другата и го задърпаха яростно навън от залата.
Преди да направят и десет стъпки по коридора, бледата светлина зад тях угасна съвсем. Факлите в съкровищницата загасваха. Мат спря да крещи и тримата ускориха ход. Първата факла извън залата примигна и угасна, след нея и следващата. Докато стигнаха виещите се стъпала, вече не се налагаше да влачат Мат. Дори катраненият мрак на стълбището ги накара да се поколебаят само за миг, след което се втурнаха нагоре по стъпалата, викайки с все сила. Крещяха с пълно гърло, надявайки се да изплашат онова, което сигурно ги дебнеше. Крещяха, за да си напомнят, че все още са живи.