Влетяха в коридора на горния етаж, запрепъваха се през колонадата и накрая, останали съвсем без дъх, се изтъркулиха накуп по стъпалата и стигнаха на улицата.
Ранд, стиснал меча на Трам, се огледа боязливо. Слънцето вече се скриваше над покривите. Сенките, протягащи се към тях като нечии чудовищни ръце, бяха станали още по-черни и изпълваха цялата улица. Той потръпна. Сенките му приличаха на Мордет, който сякаш се протягаше да ги сграбчи.
— Поне се измъкнахме. — Мат се изправи последен и започна да се тупа от прахоляка. Трепереше и сякаш не беше на себе си. — Аз поне…
— Дали? — каза Ранд.
Този път разбираше, че не е само въображението му. По гърба му полазиха мравки. Нещо ги следеше иззад мрака сред колоните горе. Той се завъртя и се втренчи в сградите от другата страна на улицата. И там усети следящи очи. Ръката му стисна още по-здраво дръжката на меча, въпреки че не знаеше с какво може да му помог не оръжието. Дебнещите ги очи сякаш бяха навсякъде. Другите също се заоглеждаха тревожно. Разбра, че и те са го усетили.
— Вървим по средата на улицата — промълви дрезгаво той. Спогледаха се. Двамата му приятели изглеждаха не по-малко изплашени от кего. Той преглътна. — Оставаме по средата на улицата, колкото може по-далече от сенките, и вървим бързо.
— Много бързо — съгласи се трескаво Мат.
Невидимите преследвачи продължаваха да са около тях. Или просто имаше твърде много гледащи ги, многобройни чифтове очи, които ги следяха буквално от всяка сграда. Колкото и да се мъчеше, Ранд не забелязваше нещо да се помръдва, но усещаше очите — нетърпеливи, гладни. Не можеше да прецени кое е по-лошото. Хиляда чифта очи или само няколко, които вървят след тях.
В малкото отсечки, където слънцето все още ги достигаше, тримата забавяха ход и се вглеждаха нервно в тъмнината, която продължаваше да се простира напред. Никой от тях не бързаше да влезе пръв сред сенките. Никой не беше сигурен дали в тях не се крие нещо. Присъствието на онези, които ги дебнеха, беше съвсем осезаемо, особено на местата, където дългите сенки прекосяваха улицата, преграждайки пътя им. През тези тъмни петна притичваха с викове. На Ранд му се струваше дори че чува нечий сух, хриплив смях.
Най-после, тъкмо когато припадна здрачът, забелязаха пред себе си бялата каменна сграда, която бяха напуснали сякаш преди дни. Дебнещите ги очи внезапно изчезнаха. Без да промълви нито дума, Ранд се забърза, следван от приятелите си, а после тримата се затичаха презглава и се спряха едва след като се шмугнаха в зданието.
В средата на покрития с плочи под гореше слаб огън, чийто дим излизаше през малък отвор в тавана. Тук бяха всички освен Лан. Бяха струпани около огъня и реакциите, с които ги посрещнаха, бяха твърде различни. Егвийн се стресна и хвана гърлото си с две ръце. Когато разбра, че са те, въздишката на облекчение провали усилието й да ги дари с изпепеляващ поглед. Том само промърмори нещо, захапал лулата си, но Ранд долови думата „глупаци“, преди веселчунът отново да им обърне гръб.
— Празноглави телета! — скастри ги Премъдрата. Трепереше от глава до пети, очите й блестяха, по бузите й бяха избили червени петна. — Къде бяхте, в името на Светлината? Къде ви е умът? Какво ви става? Сега Лан обикаля навън да ви търси и ще имате голям късмет, ако не реши да ви вкара малко ум в главата като се върне, както заслужавате.
Лицето на Айез Седай не издаваше никакво вълнение, но при нахлуването им ръката, която беше стиснала наметалото й така, че кокалчетата й бяха побелели, се отпусна. Това, което й беше дала Нинив, явно беше помогнало, защото сега тя изглеждаше много по-бодра.
— Не трябваше да правите това — промълви тя с чист и хладен като водите на Виноструй глас. — Ще го обсъдим по-късно. Нещо трябва да ви е сполетяло навън, иначе нямаше да дотърчите така. Кажете ми.
— Казахте, че е безопасно — оплака се Мат. — Казахте, че Аридол е бил съюзник на Манедерен и че тролоците няма да влязат тук, и че…
Моарейн пристъпи толкова бързо към тях, че Мат замлъкна с отворена уста, а Ранд и Перин се спряха като заковани.