— Ако сте гладни, вървете в кухнята. Сигурно сте гладни — момчетата винаги са гладни. Опекла съм и меденки.
Беше почти единствената омъжена жена в околността, която никога не се опитваше да се прави на сватовница на Трам. Майчинските й чувства към Ранд се изразяваха в някоя и друга топла усмивка и малка закуска всеки път, когато дойдеше в хана, но по същия начин се държеше и с всеки друг младеж от околността. Ако и да го поглеждаше от време на време, сякаш очакваше от него нещо повече, то това все пак се свеждаше само до погледи и нищо друго, за което той й беше дълбоко благодарен.
Без да изчака за отговор, тя се шмугна с подноса храна в общото помещение. Тутакси последва скърцане на столове и мъжете станаха на крака, посрещайки топлия хляб с радостни възклицания. Тя си беше най-добрата готвачка в Емондово поле и нямаше мъж в селото, който да не скочи нетърпеливо на крака при всяка възможност да седне на трапезата й.
— Меденки — облиза се Мат лакомо.
— После — сряза го Ранд. — Първо да си свършим работата.
Над стълбището към мазето, точно след вратата към кухнята, беше окачен фенер, още един хвърляше светло петно върху каменната стена, смекчавайки леко сумрака в по-далечните ъгли. По широките дървени рафтове край стените и на пода бяха подредени бурета с ракия и сайдер, а по-големите бъчви, някои с набити в тях чепове, бяха пълни с ейл и вино. Повечето бъчви с вино бяха надписани с тебешир собственоръчно от ал-Вийр, като показваха годината, в която е купено виното, кой амбулант го е доставил и в кой град е направено. Но всичкият ейл и всичката ракия бяха производство на селяни от Две реки и на самия Бран. Амбуланти, та дори и търговци докарваха понякога ракия или ейл отвън, но те никога не се оказваха по-добри от тукашните и при това струваха цяло състояние, а и никой не ги опитваше повече от веднъж.
— Я ми кажи — попита Ранд, след като оставиха буретата на рафтовете, — какво си направил, че бягаш от майстор Люхан?
Мат вдигна рамене.
— Нищо особено. Казах на Ейдан ал-Каар и на двама от сополивите му приятели — Евин Фингар и Даг Коплин, — че някои фермери били видели кучета призраци, които дишат огън и тичат из горите. Да знаеш как се ококориха!
— И господин Люхан го е хванало яд само за това? — Ранд го изгледа недоверчиво.
— Не точно. — Мат поклати глава. — Виждаш ли, нацапах две от неговите кучета с тесто, че да побелеят. После ги пуснах до къщата на Даг. Откъде да знам, че ще побегнат обратно към дома си? Какво съм виновен? Ако госпожа Люхан не беше им отворила веднага вратата, нямаше да влязат. Не че съм искал нарочно къщата им да се оплеска с тесто. — Той се изкикоти. — И тя взела, че изгонила с метлата стария Люхан заедно с кучетата.
Ранд присви очи и се засмя.
— На твое място щеше да ме е повече страх от Алзбет Люхан, отколкото от ковача. Тя е не по-малко яка от него, пък и нравът й е много по-лют. Все пак, ако минаваш по-бързо покрай него, може и да не те забележи.
Изразът на Мат показа, че не смята шегата на Ранд за особено сполучлива.
Когато обаче пак минаха покрай мъжете, на Мат не му се наложи да бърза. Шестимата бяха събрали столовете си в кръг. Трам говореше тихо, останалите се бяха навели и го слушаха с такова внимание, че нямаше да им направи впечатление дори и в помещението да нахлуеше стадо овци. На Ранд му се дощя да се приближи и да подслуша какво си говорят, но Мат го дръпна за ръкава и го изгледа с толкова убийствен поглед, че той само въздъхна и го последва навън към каруцата.
При последното слизане в мазето завариха на горното стъпало поднос, отрупан с ухаещи меденки. Имаше и две халби и кана, пълна с топъл сайдер. Оставиха буретата на рафта и започнаха да лапат.
— А сега за веселчуна… — почна Ранд и отри трохите от устата си.
По стъпалата изтрополяха стъпки — беше Евин Фингар. Пухкавото му лице беше грейнало от нетърпение да им донесе новината.
— Дошли са странници! — После се сети нещо и изгледа Мат накриво. — Ония кучета призраци така и не ги видях, но разбрах, че някой е оплескал кучетата на майстор Люхан с тесто. Чух и че госпожа Люхан се е сетила кой може да е направил тази беля.
Годините, разделящи Ранд и Мат от Евин, който бе едва на четиринадесет, бяха повече от достатъчно, за да отрежат набързо приказките на хлапака. Но този път и двамата се спогледаха изненадано, след което заговориха в един глас.
— Къде са дошли? В селото ли? — попита Ранд. — Не в горите?