На следващата пресечка цяла стена от мъгла беше обляла натрошения паваж, ярка като пълна луна. Никой не изчака. Обърнаха се и препуснаха по-надалеч, без да ги е грижа за шума, който вдигат.
И изведнъж пред тях изникнаха тролоци, на не повече от десет разтега разстояние.
За миг хората и тролоците се спряха, едните не по-малко изненадани от другите. Появиха се още тролоци, после още и още, блъскаха се в предишните, скупчваха се в изумена маса туловища при вида на човешките същества. Но изумлението им трая само миг. Гърленият им вой отекна сред околните здания и тролоците се понесоха напред, заставяйки хората да се пръснат като подплашени пъдпъдъци.
— Насам! — извика Ранд, но чу същия вик от още пет гърла. Припряно се озърна през рамо и видя, че спътниците му се пръскат в различни посоки, а тролоците се разделят да ги преследват.
Три от чудовищата се затичаха по петите му, размахали завързаните на дълги прътове въжени примки. Кожата му настръхна като разбра, че тичат почти толкова бързо, колко и конят. Притисна се към врата на Облак и го пришпори.
Улицата пред него се стесняваше, околните сгради се люшкаха като пияни. Празните прозорци се изпълниха със сребриста светлина и от тях започна да се изсипва гъста мъгла. Машадар.
Ранд пак се озърна. Тролоците продължаваха да го следват на не повече от петдесет крачки. Светлината, струяща от мъглата, беше достатъчна, за да ги различи. Сега зад тях яздеше и един Чезнещ. Те сякаш не толкова преследваха Ранд, колкото се мъчеха да избягат от Получовека. Пред Ранд от прозорците се протягаха половин дузина мъгливи пипала и се извиваха във въздуха. Облак отметна глава встрани и изцвили, но Ранд впи жестоко пети в хълбоците му и конят диво се понесе напред.
Пипалата се сгъстиха, но той се приведе ниско над Облак, без да поглежда към тях. „Ако някое ме докосне… О, Светлина!“ Пришпори Облак, конят подскочи и се озова сред благословените сенки отсреща. Ранд се обърна назад към избледняващата светлина на Машадар.
Плющящите из въздуха мъгливи пипала бяха преградили половината улица и тролоците се скупчиха неподвижно зад тях, но Чезнещия измъкна камшик и изплющя с него над главите им. Приведени, тролоците се понесоха напред към Ранд. Получовекът се поколеба, черната качулка на плаща му изгледа изпитателно протягащите се напред ръце на Машадар, след което и той се понесе напред.
Сгъстяващите се мъгливи пипала за миг се люшнаха безцелно, след което се изпънаха като пепелянки. Най-малко по две от тях сграбчиха всеки от тролоците и ги окъпаха в сива светлина. Зурлестите им глави се отметнаха назад да извикат, но мъглата обви отворените им уста и проникна навътре, задавяйки воя им. Четири пипала, дебели колкото човешки крак, изплющяха върху тялото на Чезнещия и Получовекът и черният му кон се сгърчиха, сякаш готови да затанцуват, а качулката му падна назад, разкривайки бледото му безоко лице. Чезнещият изврещя.
Не се чу звук от този вик, както и от крясъка на тролоците, чу се само някакъв тънък, разкъсващ тъпанчетата вой, сякаш всички рогове на света изпищяха в ушите на Ранд с целия ужас на света. Облак потръпна, сякаш и той го беше чул, и се понесе още по-бързо напред. Ранд стисна здраво гривата на коня и изпъшка.
Малко след това усети, че повече не чува писъка на умиращия Чезнещ, само тропотът на галопиращия под него кон ехтеше като самотен пронизителен вик. Той дръпна рязко юздите и спря пред една рухнала насред улицата стена.
Присвит на седлото, той се ослуша, но не можа да чуе нищо освен пулсиращата в тъпанчетата му кръв. Студена пот беше избила на челото му и той потръпна, когато събудилият се отново вятър развя наметалото му.
Тук-там в небето просветваха звезди, но червената звезда се открояваше ясно. „Дали все още е останал някой жив, за да я види?“ Дали се бяха измъкнали, или ги бяха спипали тролоците? „Егвийн, Светлината да ме ослепи, защо не ме последва?“ Ако бяха живи и се бяха измъкнали, и те щяха да последват звездата. Ако не… Руините се простираха безмерно. Можеше да ги търси с дни, без да успее да намери никого, стига да успееше да стои настрана от тролоците. И от Чезнещите, от Мордет и Машадар. Макар и неохотно, младежът реши да тръгне към реката.
Когато сви по пресечката, някакъв камък се срути с трясък от близката стена. Той замръзна на място, спрял дори да диша. В паника си помисли дали да не се върне. Но какво ли го дебнеше отзад?
Измъкна меча и замахна с всичка сила — и с отчаяно усилие успя да спре, преди да нанесе удар. С вик Мат се дръпна назад и за малко да падне от коня и да изтърве лъка си.