Ранд си пое дъх и свали оръжието. Ръката му трепереше.
— Виждал ли си някой от останалите? — попита той задъхано.
— Не… аз… само тролоци. — Мат повтори с разтреперан глас: — Само тролоци. А ти?
Ранд поклати глава.
— Сигурно са тръгнали към реката. Да се опитаме да ги настигнем.
Преди да изминат и стотина разтега, зад тях от дълбините на мъртвия град отекна застрашителният вой на тролокски рог. Друг му отвърна, този път извън крепостните стени.
Скоро двамата се озоваха пред отвор в обвитата в диви лози стена — някога тук беше имало порта, но сега бяха останали само кулите, издигащи се високо в черното небе.
Мат се поколеба пред отвора, но Ранд прошепна:
— Смяташ ли, че вътре е по-безопасно, отколкото навън?
Той самият не забави сивушкото и след миг Мат го последва извън Шадар Логот, като се мъчеше да обхване едновременно с поглед всичко пред себе си. Ранд тихо въздъхна. Устните му бяха пресъхнали. „Ще се справим. Светлината да ни е на помощ, ще се справим.“
Изведнъж зад тях изникна бясно препускащият Том, който им извика в движение:
— Бягайте, глупаци такива!
Миг след това се чуха виковете и трополенето на преследващите го тролоци.
Ранд отново заби пети и Облак се понесе след скопеца на веселчуна. „Какво ще стане, като стигнем до реката без Моарейн? О, Светлина, какво ли е станало с Егвийн!“
Перин спря коня сред сенките, вгледа се тревожно в отвора в стената пред себе си и опипа с палец острието на секирата. Изходът от рухналия град изглеждаше чист, но той стоеше тук неподвижен от пет минути и продължаваше да го оглежда. Вятърът разроши къдравата му коса и развя наметалото му, но той го придърпа около раменете си, без дори да усеща какво прави.
Знаеше, че Мат и почти всички хора в Емондово поле го смятаха за малко муден в мисленето. Отчасти това се дължеше на ръста му и на старанието му да бъде внимателен с хората — непрекъснато се боеше, че от невнимание може да счупи нещо или да нарани някого, защото беше много по-едър от момчетата, с които беше отраснал — но освен това той наистина предпочиташе да обмисли нещата докрай преди да предприеме нещо. Бързото и непредпазливо мислене неведнъж беше натапяло Мат във вряла вода, а обикновено покрай него напъхваше и Ранд, и самия Перин в казана.
Гърлото му се стегна. „О, Светлина, престани да си мислиш глупости.“ Постара се отново да подреди мислите си. Спасението се криеше единствено във внимателното обмисляне.
Някога пред тази порта трябва да беше имало площад с огромен фонтан по средата. Част от фонтана все още личеше — куп изпочупени статуи сред голям кръгъл басейн, а и откритото пространство около него не беше пострадало много от времето. За да стигне до портата, трябваше да измине почти стотина разтега, като прикритие от следящите го погледи щеше да му бъде само нощта. Тази мисъл също не беше от най-приятните. Спомняше си много добре ужаса от невидимите преследвачи.
Той се замисли за роговете, които беше чул от вътрешността на града преди малко. За малко щеше да се върне назад, помислил, че може би някой от останалите е заловен, но съобрази, че ако са хванати, сам няма да може да се справи. „Не и срещу… колко каза Лан, че са… стотина тролоци и четирима Чезнещи. Моарейн Седай каза да продължим към реката.“
Отново насочи вниманието си към портата. Обмислянето му не доведе до кой знае какъв резултат, но поне успя да вземе решение. Излезе с коня си от дълбоките сенки и се озова на откритото, малко по-светло пространство.
Когато го стори, от другата страна на площада изчаткаха копитата на друг кон и спряха. Той също спря и ръката му напипа секирата. Оръжието обаче не го успокои много. Ако онази тъмна фигура се окажеше Чезнещ…
— Ранд? — чу се слаб, колеблив глас.
Младежът въздъхна облекчено.
— Перин съм, Егвийн — отвърна й той също така тихо. Въпреки това му се стори, чо гласът му прозвуча прекалено високо.
Двата коня се събраха край фонтана.
— Виждал ли си някой от останалите? — запитаха се едновременно и двамата и си отговориха с тръскане на главите.
— Ще се оправят — промърмори Егвийн и потупа врата на Бела.
— Нали?
— Моарейн Седай и Лан ще се погрижат за тях — отвърна Перин. — Двамата ще се погрижат за всички ни, щом стигнем реката.
— Поне се надяваше, че ще стане така.