— Капитане — обади се Ранд. — На брега останаха наши приятели. Ако се върнете да ги приберем, сигурен съм, че ще ви възнаградят добре.
Кръглото лице на капитана се извърна към Ранд. В този момент се появиха Том и Мат и той обхвана и тях с безизразния си поглед.
— Капитане — почна Том с поклон. — Позволете да ви…
— Я елате долу — каза капитанът. — Да разбера аз к’во ще возя и к’во няма да возя. Хайде.
Капитанът разполагаше със спретната каюта, до която се слизаше по къса дървена стълба. Всичко вътре създаваше впечатление, че си е съвсем на място, чак до палтата и наметалата, окачени на закачалките на вратата. Каютата се простираше по ширината на кораба, с широко легло, вградено откъм единия борд, и тежка маса, монтирана от другата страна. Имаше само един стол с висока черна облегалка и капитанът се разположи на него, като подкани тримата да седнат където пожелаят — по денковете и пейките, които бяха единствената друга мебел. Мат понечи да седне на леглото, но високото прокашляне на домакина го спря.
— Значи — започна капитанът, след като всички се разположиха. — Аз съм Бейл Домон, капитан и собственик на „Вейка“, сиреч този кораб. А вие кои сте и къде сте тръгнали посред нощ, та ми изскачате така от нищото, и що да не ви хвърля още сега зад борда заради неприятностите, дето ми довлякохте на главата?
Ранд примигна изненадано. Да ги хвърли през борда?
Мат припряно понечи да обясни:
— Не искахме да ви създадем неприятности. Ние просто пътуваме за Кемлин и оттам за…
— И оттам — накъдето вятърът ни отвее — намеси се бързо Том. — Така пътуваме ние, веселчуните, като прашинки, подети от вятъра. Аз съм веселчун, нали се сещате, викат ми Том Мерилин. — Той тръсна наметалото си, за да се видят разноцветните му кръпки, сякаш капитанът можеше и да не ги е забелязал. — Тези двама селски сополанковци искат да ми станат чираци, макар че не съм много сигурен дали трябваше да ги взимам със себе си. — Ранд погледна към Мат, който се беше ухилил.
— Дотук добре — отвърна учтиво капитан Домон. — Но това не ми говори нищо. По-лошо. Късметът да ме остави дано, но това място е толкова далече от Кемлин, че за по-далече не мога и да се сетя.
— О, това е дълга история — отвърна Том и тутакси се зае да я разкаже.
Според Том, той бил заклещен от зимата в един рудничарски град в Мъгливите планини, отвъд Бейрлон. Докато бил там, чул разни легенди за съкровище, датиращо от Тролокските войни, скрито в руините на древния град Аридол. По случайност бил узнал местоположението на Аридол от една карта, дадена му от някакъв негов приятел от Иллиан, чийто живот някога бил спасил, и човекът споменал, че тази карта можела да направи Том богат, нещо, на което той не вярвал, докато не чул легендите. Когато снегът се стопил достатъчно, той тръгнал с неколцина спътници, в това число тези двамата кандидати да му станат чираци, и след изнурително и трудно пътуване наистина намерили порутения град. Но се оказало, че съкровището принадлежало на един от самите Властелини на ужаса и тролоците били изпратени от него да приберат имането обратно в Шайол Гул. Почти всяка опасност, на която действително се бяха натъквали — тролоци, мърдраали, драгхарът, Мордет, Машадар — го отпращаше от един разказ към друг, въпреки че Том изкарваше нещата така, уж че видиш ли, всички ужасии били насочени специално срещу него и как сам храбро се справял с всички тях. След славни подвизи, особено от страна на самия Том, те успели да се измъкнат, гонени от тролоците, но през нощта се разделили и най-сетне Том и двете момчета намерили убежище на последното възможно място, прегостоприемната ладия на почитаемия капитан Домон.
Капитан Домон нервно потропваше с пръсти по облегалката на стола.
— На таз приказка малко народ ще повярва. Е, разбира се, аз сам видях тролоците, но…
— Всичко е вярно от игла до конец — увери го Том. — Поне за този, който е преживял всичко това.
— Да сте взели нещо от това съкровище?
Том със съжаление разпери ръце.
— Уви, малкото, което успяхме да отмъкнем, остана на конете ни, но те избягаха, когато се появиха последните тролоци. Всичко, което ми остана, са флейтата и лютнята ми, няколко медни монети и дрехите на гърба ми. Но повярвайте ми, не ви трябва нищо от това съкровище. То е омърсено от Тъмния. По-добре да си остане сред руините или да си го приберат тролоците.
— Значи нямате пари да си платите превоза? Не бих пуснал и родния си брат да пътува с мен, ако не може да си плати, особено ако ми е довлякъл тролоци след себе си да ми трошат перилата и да ме карат да си режа въжетата. Ама защо и аз не ви пусна да преплувате обратно, откъдето сте дошли, и да ми се махнете от главата?