— Нали няма просто така да ни оставите на брега? — каза Мат. — Ами че там гъмжи от тролоци!
— Кой казва, че ще ви закарам на брега? — отвърна сухо капитанът. Изгледа ги за секунда, след което разпери широките си длани. — Бейл Домон е благоразумен човек. Няма да ви хвърля през борда, ако можем да го уредим някак си. Както виждам, един от чираците ти има меч. А пък на мене ми трябва такъв хубав меч, и какъвто съм си добряк, ще ви оставя да пътувате с нас чак до Бели мост.
Том отвори уста да каже нещо, но Ранд го изпревари:
— Не!
Не беше му го дал Том, за да се пазари. Ръката му опипа дръжката и чаплата на нея. Докато го имаше, все едно че Трам беше с него.
Домон поклати глава.
— Е, щом не, не. Но Бейл Домон не вози безплатно, дори да е родната му майчица.
Макар и с неохота, Ранд изпразни джоба си. Вътре нямаше кой знае какво, само няколко петачета и монетата, която му беше дала Моарейн. Подаде ги на капитана. Мат въздъхна и също изпразни джобовете си. Том ги изгледа гневно, но веднага на лицето му грейна усмивка и Ранд не беше сигурен дали не му се е сторило.
Капитан Домон дръпна двете дебели сребърни монети от ръцете на момчетата и извади малки везни и подрънкваща кесия от обкованото с бронз чекмедже на бюрото си. След като ги претегли внимателно, той пусна монетите в кесията си и им върна шепа дребни монети.
— До Бели мост — заяви той и изрядно си отбеляза нещо в обшития с кожа тефтер.
— Много е скъпо — възрази Том.
— Плюс щетите на кораба ми — отвърна кротко капитанът, прибра везните и кесията с пари в чекмеджето и го затвори с доволно изражение. — Плюс още малко за това, че ми довлякохте тролоците, та да плавам посред нощ при толкоз плитчини, в които мога да заседна.
— Ами останалите? — попита Ранд. — Няма ли да качите и тях? Сигурно вече са стигнали до брега.
Капитан Домон изненадано повдигна вежда.
— Ти да не мислиш, че стоим на едно място? Късметът да ме съсипе дано, вече трябва да сме на три-четири мили оттам, където се качихте. Тролоците накараха хората ми да си плюят на ръцете — а те познават тролоците доста добре, пък и течението също помага. Но все едно, не бих се върнал на брега, та ако ще и родната ми баба да ме чака там. Изобщо няма и да спра, докато не стигнем до Бели мост. Гонили са ме мене тролоци по петите много пъти и преди тази нощ, и не ща да ги виждам повече.
Том се наведе напред заинтригуван.
— Срещали сте тролоци и преди? Скоро ли?
Домон се поколеба, изгледа Том изпод свъсените си вежди, но когато заговори, гласът му беше изпълнен с отвращение.
— Зимувах в Салдеа, веселчуне. Не че горях от желание, но реката замръзна рано и ледът се счупи доста късно. Казват, че от най-високите кули на Марадон можело да се види Погибелта, ама аз не държа толкоз да я виждам. И там съм бил, и все разправяха за тролоци, нападнали по някоя ферма или нещо такова. Ама тази зима почти всяка нощ пламваше по някоя ферма. Ей, че и цели села понякога, дума да няма. Стигнаха чак до градските стени. И не стига това, ами хората все разправяха, че Тъмния се е разшавал, че иде Последният ден. — Той потръпна и се почеса по тила, сякаш от самата мисъл темето го беше засърбяло. — Чакам момента, когато най-сетне ще стигна при хора, дето мислят, че тролоците са приказки, че това, дето го разправям, са търговски измишльотини.
Ранд беше престанал да слуша. Беше зяпнал в отсрещната стена, замислен за Егвийн и останалите. Никак не му се струваше справедливо, че сега той самият е в безопасност на „Вейка“, докато те все още са някъде навън, в тъмната и студена нощ. Капитанската кабина вече не му се струваше толкова уютна.
След малко веселчунът ги забута с Мат нагоре по стълбата, извинявайки се през рамо на капитан Домон заради невъзпитаните селски сополанковци. Ранд се заизкачва, без да промълви нито дума.
Щом се озоваха на палубата, Том бързо се огледа, за да се увери, че никой не ги слуша, и ги загълча:
— Щях да изплатя превоза ни с няколко песни и разкази, ако вие двамата не бяхте бързали толкова да си показвате сребърниците.
— Не съм толкова сигурен — възрази Мат. — Думите му, че ще ни изхвърли във водата, звучаха съвсем сериозно.
Ранд бавно пристъпи към перилото и се надвеси през него, загледан в обгърнатата в непрогледен мрак река. Не се виждаше нищо наоколо, освен чернота. След минута Том постави ръка на рамото му, но младежът не помръдна.