— Нищо не можеш да направиш, момко. Освен това те сигурно са вече в безопасност с… с Моарейн и Лан. Можеш ли да измислиш някои по-добри от тях, които да ги спасят?
— Опитах се да я разубедя, та да не тръгва с нас — промълви Ранд.
— Направил си каквото си могъл, момко. Никой не може да иска от теб повече.
— Казах й, че ще се грижа за нея. Трябваше да се постарая повече. — Стърженето на веслата и шумоленето на такелажа припяваха тъжно в нощта. — Трябваше да се постарая повече — прошепна той.
Глава 21
Вслушай се във вятъра
Слънцето хвърли първите си лъчи в дерето недалече от речния бряг, където, до ствола на млад дъб, спеше Нинив. Конят й също спеше с наведена глава и широко разтворени крака. Поводите му бяха увити около китката й. Когато първите слънчеви лъчи докоснаха клепачите му, животното отвори очи и дръпна юздите. Нинив се сепна и се събуди.
За миг се огледа, чудейки се къде се намира, а когато най-накрая се сети, се заозърта още по-диво.
— Светлината да те опази, жено — промърмори тя. — Щом не можеш да останеш будна и една нощ. — После развърза юздите, разтри изтръпналата си китка и се изправи. — Можеше да се събудиш в казана на тролоците.
Сухите листа изшумоляха под краката й, когато се изкачи по брега на дерето и надникна горе. От реката я деляха само няколко ясенови дървета. Голите им сухи клони ги правеха да изглеждат мъртви. Реката беше пуста. На далечния отсрещен бряг се виждаха пръснати вечнозелени дървета, върбалак и елши и й се стори, че дърветата отвъд са дори по-малко, отколкото от нейната страна. Ако Моарейн и някой от младежите бяха успели да се прехвърлят, се бяха скрили добре. Разбира се, нямаше никакво основание да смята, че са се прехвърлили или са опитали да се прехвърлят точно срещу нея. Можеше да се намират на десетина мили както нагоре, така и надолу по реката. „Ако изобщо са оцелели и са живи след тази нощ.“
Ядосана на себе си, че си е позволила и да помисли такова нещо, тя се плъзна назад в дерето, където бе намерила убежище. Дори преживяната Зимна нощ и битката преди Шадар Логот не я бяха подготвили за последната нощ, за онова нещо — Машадар. Паническото препускане и чуденето дали някой от останалите е оцелял и кога ще се озове сама, лице в лице с някой Чезнещ или срещу тролоци, я бе съсипало. Чуваше в далечината ръмженето и виковете на тролоците, както и воя на роговете им, който я вледеняваше повече и от студения нощен вятър, но след първия сблъсък сред руините се натъкна на тях само веднъж, и то извън града. Десетина твари сякаш изникнаха от земята на по-малко от тридесет разтега пред нея и моментално я нападнаха, като виеха, крещяха и размахваха куките и примките си. Но когато обърна коня си, те млъкнаха, надигнали муцуните си във въздуха да душат. Тя ги загледа, твърде изплашена, за да побегне, но те й обърнаха гръб и изчезнаха в мрака. И това беше най-ужасното, което преживя.
— Знаят миризмата на тези, които търсят — продума тя на коня си. — И тя не е моята. Изглежда, Айез Седай ще излезе права, Пастира на нощта да я глътне дано.
Взела най-сетне решение, тя тръгна по течението на реката, водейки коня си. Вървеше бавно и предпазливо се озърташе. Това, че снощи тролоците се бяха отказали да я гонят, все още не означаваше, че ще я подминат, ако отново се натъкне на тях. Със същото внимание, с което оглеждаше дърветата, следеше и земята пред себе си. Ако останалите бяха прекосили реката по-надолу от нейното скривалище, щеше да забележи някакви следи. Възможно беше дори да ги намери все още на този бряг. Ако не ги намереше, можеше поне да стигне, рано или късно, до Бели мост, а после да хване пътя от Бели мост за Кемлин и оттам — право към Тар Валон.
Тази перспектива беше достатъчно неприятна. Доскоро почти не беше излизала от Емондово поле. Таренов сал й се беше сторил странен; Бейрлон щеше да я накара да зяпне от удивление, ако не беше толкова загрижена да намери Егвийн и момчетата. Но не позволи тези мисли да я разколебаят. Рано или късно щеше да намери Егвийн. Или да накара Айез Седай да отговаря за онова, което можеше да им се случи. Едното или другото, закле се тя.
Тук-там се натъкваше на следи, и то много, но не можеше да прецени дали тези, които ги бяха оставили, бяха преследвали или бяха преследвани. Някои от следите бяха от ботуши, които можеха да принадлежат както на хора, така и на тролоци. Други бяха от копита — те явно бяха оставени от тролоци. Но така и не намери някакъв ясен знак, който да й подскаже, че се е натъкнала на стъпките на онези, които търсеше.