Нинив си спомняше много добре тази среща. Тази жена, притежаваща по-голямо самообладание от всяка жена в Женския кръг, облечена по-хубаво от всяка друга жена, която беше виждала, и която я нарече „дете“. А после Моарейн изведнъж примигна и ни в клин, ни в ръкав я попита…
Тя облиза внезапно пресъхналите си устни. И двамата гледаха в нея, лицето на Стражника както винаги бе безизразно като камък, а това на Айез Седай бе изпълнено със симпатия, но въпреки това напрегнато. Нинив поклати глава.
— Не! Не, това е невъзможно. Щях да го знам. Вие просто се опитвате да ме забаламосате, но няма да стане.
— Разбира се, че не го знаеш — отвърна й Моарейн утешаващо. — Не си могла дори и да го подозираш. През целия си живот си чувала само за вслушване във вятъра. Във всеки случай, ти по-скоро си могла да обявиш пред цяло Емондово поле, че си Мраколюбец, отколкото да признаеш пред себе си, дори и в най-дълбоките кътчета на разсъдъка си, че имаш нещо общо с Единствената сила или с ужасните Айез Седай. — На лицето на Моарейн пробяга весела усмивка. — Но аз мога да ти кажа как е започнало.
— Не искам да слушам повече лъжите ти — прекъсна я Нинив, но Айез Седай продължи невъзмутимо:
— Може би някъде преди осем или десет години — възрастта е различна, но винаги е ранна — е имало нещо, което си пожелала повече от всичко на света, нещо, от което си имала голяма нужда. И си го получила. Клон, паднал внезапно, когато е трябвало да се измъкнеш от въртоп в някой речен вир, за да не се удавиш. Приятел, който е оздравял, докато всички останали са смятали, че ще умре. В този момент не си усетила нищо особено, но седмица или десетина дни по-късно е настъпила първата реакция от докосването ти до Верния извор. Сигурно треска и хлад, настъпили отведнъж, които са те свалили в леглото, но са изчезнали само след няколко часа. Никоя реакция, а те също са различни, не продължава повече от няколко часа. Смесват се главоболие, виене на свят и необичайна възбуда, и на човек му се струва, че е силно замаян. Приливи на замайване, олюляваш се и се препъваш, когато се опитваш да се изправиш и да тръгнеш, а понечиш ли да заговориш, езикът ти се заплита и половината думи излизат от устата ти неясни. Спомняш ли си нещо подобно?
Нинив се срина на земята. Краката й не можеха да я удържат повече. Това трябваше да е някакво съвпадение. Или пък Моарейн просто беше поразпитала повече из Емондово поле, отколкото смяташе тя. Айез Седай явно доста бе разпитвала из селото. Това трябваше да е. Лан й подаде ръка, но тя дори не го забеляза.
— Ще продължа — каза Моарейн, след като Нинив не й отвърна нищо. — В един момент си използвала Единствената сила, за да излекуваш било Перин, било Егвийн. Така се създава взаимна връзка. Можеш да усещаш присъствието на този, когото си изцерила. В Бейрлон ти се появи направо в „Елена и Лъва“, въпреки че той не беше най-близкият хан до която и да е от портите, през които си могла да влезеш. От хората от Емондово поле само Перин и Егвийн се намираха в хана, когато ти пристигна. Перин ли беше, или Егвийн? Или и двамата?
— Егвийн — отрони Нинив.
Винаги беше приемала като даденост това, че понякога може да определи кой идва при нея, дори и да не го вижда. Но едва сега осъзна, че това винаги беше човек, когото бе лекувала и чието изцеряване се беше оказало почти чудодейно. И винаги беше предугаждала кога церовете й ще подействат въпреки очакванията, винаги усещаше със сигурност когато предсказваше, че реколтата ще бъде особено добра или че дъждът ще подрани или закъснее. Досега просто смяташе, че така и трябва да бъде. Не всички Премъдри можеха да слушат вятъра, но най-добрите го постигаха. Така беше твърдяла винаги госпожа Барран и също така винаги беше твърдяла, че Нинив ще стане една от най-добрите.
— Беше получила костна треска. — Тя заби поглед в земята и заговори сякаш на себе си: — Все още чиракувах при госпожа Барран и тя ме прати да се грижа за Егвийн. Бях много млада тогава и не знаех, че Премъдрата се беше погрижила добре за всичко. Беше ужасно — костна треска. Детето беше плувнало в пот, стенеше и се гърчеше и аз направо се чудех защо не чувам, че костите й пукат. Госпожа Барран ми беше казала, че треската ще й мине след някой ден, но си мислех, че ми го е казала само за да не се плаша. Мислех, че Егвийн умира. Бях я наглеждала още когато беше пеленаче докато майка й беше заета с работа из хана — и се разплаках, защото просто трябваше безпомощно да я гледам как умира. Когато след час госпожа Барран дойде, треската беше минала. Тя се изненада, но се притесни повече за мен, отколкото за Егвийн. Опасявах се да не реши, че съм дала нещо на детето, но бях твърде изплашена, за да си го призная. Винаги съм смятала, че се опитваше да ме успокои, да ме увери, че не съм навредила на Егвийн. Седмица по-късно паднах насред гостната й, треперех и изгарях от треска. Тя ме зави в леглото, но след известно време ми мина.