— Би могла да е в безопасност заедно с момчето отвъд реката. Или да е потеглила за Бели мост с другите двама. Така или иначе, тук няма повече тролоци, които да я заплашват. А тя е силна, умна и напълно способна сама да се добере до Бели мост, ако се наложи. Ти какво би предпочела — да останем тук, заради възможността да се нуждае от нашата помощ, или да се опитаме да помогнем на онези, които със сигурност се нуждаят от помощта ни? Би ли настояла да остана да я търся и да оставя момчетата — и мърдраалите, които със сигурност ги преследват — да се отдалечат още повече? Колкото се надявам Егвийн да е в безопасност, Нинив, толкова и трябва да се боря срещу Тъмния, и засега това предопределя посоката на пътя ми.
Тонът на Моарейн остана все така спокоен, докато й разясняваше ужасно трудния си избор. На Нинив й се дощя да й изкрещи. Тя примигна, за да махне сълзите от очите си, и извърна глава, за да не ги забележи Айез Седай. „О, Светлина, една Премъдра трябва да се погрижи за всичките си хора. Защо трябва да правя такъв избор?“
— Ето го и Лан — каза Моарейн, като надигна пелерината си я уви около раменете си.
Ударът за Нинив вече беше твърде нищожен, когато видя Стражника, повел коня й сред дърветата. Все пак стисна устни, когато той й подаде юздите. Щеше поне малко да й се вдигне духът, ако беше забелязала и най-незначителния признак на тържество върху тази негова каменна физиономия. Очите му само за миг се разшириха, като видя лицето й, и тя извърна глава да изтрие сълзите по бузите си. „Как смее да ми се подиграва, че плача?“
— Тръгваш ли с нас Премъдра? — попита я хладно Моарейн.
Тя за последен път бавно огледа гората, чудейки се дали Егвийн все пак не е някъде наоколо, после въздъхна и се качи на седлото. Лан и Моарейн вече бяха яхнали конете си и потегляха на юг. Тя ги последва, изпънала гръб, отказвайки се да погледа назад. Вместо това прикова очи в Моарейн. Айез Седай изглеждаше толкова уверена в своите сили и в намеренията си, но ако не намереха Егвийн и момчетата, всички, живи и здрави, цялата й сила нямаше да я защити. „И аз мога да я използвам, жено! Ти самата ми го каза. Мога да я използвам срещу теб!“
Глава 22
Избраната посока
Перин се събуди много след изгрев слънце. Не се забелязваше никакво движение. Утринта беше студена и тиха. Ако имаше тролоци на източния бряг на Аринел, то те не се движеха, поне не близо до него. Той си пое дълбоко дъх, за да се успокои, и изчака още няколко секунди, докато сърцето му престане да тупти възбудено.
Храсталакът, който го заобикаляше, беше първият подслон, на който се бе натъкнал през нощта. Беше твърде нисък, за да му осигури прикритие срещу нечий търсещ поглед, ако се изправеше в цял ръст. Той запълзя на четири крака към края на храсталака и легнал по корем, започна да оглежда речния бряг.
Пронизващият нощен вятър беше утихнал до лек повей, от който водната повърхност едва се вълнуваше. Реката течеше спокойна и праана. И широка. Сигурно достатъчно широка, за да не може някой Чезнещ да я прекоси. Отсрещният бряг изглеждаше като непрекъснат низ от гъста дъбрава, докъдето му стигаха очите, и нагоре, и надолу по реката. Там също така не се забелязваше никакво движение.
От коня му нямаше и следа. Той се надяваше, че животното е успяло само̀ да преплува реката — но той така или иначе беше навикнал повече да ходи, отколкото да язди, а ботушите му бяха здрави и добре подковани. Нямаше нищо за ядене, но прашката все още беше увита около кръста му, а и с помощта на няколкото примки в джоба си можеше лесно да си хване някой заек. Всичко, необходимо за запалване на огън, беше загубено заедно с дисагите му, но той знаеше как да се оправи с това положение.
Очите му проследиха мощното течение на Аринел. Той не беше по-добър плувец от Егвийн. Ако и тя беше успяла да се прехвърли… Не, не ако. Мястото, където тя трябваше да е прекосила, сигурно беше по-надолу по течението. Той забарабани с пръсти по земята, претегляйки и премисляйки.
След като най-сетне взе решение, без да се бави вдигна секирата и пое надолу покрай течението.
Растителността от тази страна на Аринел не беше толкова гъста, колкото по западния бряг. Горските шубраци бяха разкъсани от участъци, които, ако пролетта не беше закъсняла, сега трябваше да са зелени ливади. Покрай самата река шубраците не бяха гъсти и предлагаха слабо укритие, но то бе единственото, с което разполагаше в момента.