— Наистина ли е дошъл веселчун, Мат? Да не излезе като кучетата призраци? Или онази история с жабите?
Ранд се поспря да загаси фенера и побърза след двамата. В общото помещение Роуан. Хърн и Самел Крейв се бяха присъединили към останалите край огъня — беше се събрал целият Селски съвет. В момента говореше Бран ал-Вийр. Обикновено мощен, сега гласът му звучеше толкова стаено, че извън кръга столове се чуваше само глухо мърморене. Кметът подчертаваше всяка своя фраза, като удряше с показалец по дланта на другата си ръка и оглеждаше всеки поред.
Това, че мъжете едва ли не се бяха наблъскали един до друг, беше твърде красноречиво. Каквото и да обсъждаха в момента, то беше предназначено само за Селския съвет, поне засега. Нямаше да останат никак доволни, ако Ранд се опиташе да подслуша. Макар и с голямо нежелание, той се измъкна от стаята. Все пак оставаше веселчунът. А и странниците.
Бела и каруцата ги нямаше отвън. Някой от двамата коняри на хана, Хю или Тад, ги беше прибрал в конюшнята. Мат и Евин стояха и се гледаха сърдито на няколко крачки пред портата на хана.
— Казвам ти го за последно — викна Мат. — Не ти правя никакви номера. Наистина има веселчун. А сега изчезвай. Ранд, би ли казал на тази тъпа кратуна, че не го лъжа, та да ме остави на мира?
Ранд се уви плътно в наметалото и пристъпи, за да подкрепи Мат, но изведнъж усети, че космите по врата му настръхват. Пак го наблюдаваха. Този път усещането съвсем не беше такова като с качулатия ездач, но въпреки това беше неприятно, особено след като се случваше толкова скоро след онази среща.
Един бърз поглед през Моравата му показа само онова, което беше видял и преди — лудуващи деца, хора, които се подготвяха за празника, и нито един, който да го поглежда по-особено. Детска врява и глъч изпълваха страничните улички. Всичко си беше както обикновено. Само дето някой го наблюдаваше.
После нещо го накара да вдигне очи. На корниза на покрития с керемиди покрив на хана беше кацнал гарван. Птицата леко се полюшваше от порива на планинския вятър. Главата й беше кривната леко настрана и едно от черните й като мъниста очи се взираше втренчено в… в него. Ранд преглътна и изведнъж го обзе гореща ярост.
— Мръсна птица, тъпчеща се с леш — изсумтя той.
— Омръзна ми да ме зяпат — изръмжа Мат.
Едва сега Ранд забеляза, че приятелят му е застанал до него и също се мръщи на гарвана. Двамата се спогледаха, после ръцете им едновременно се стрелнаха към земята за камък.
Камъните полетяха… и гарванът отстъпи встрани. Запокитените от младежите камъни само изсвириха в празното пространство, където допреди миг бе стояла птицата. Тя плесна веднъж с криле и отново вирна глава, фиксирайки ги с мъртвешки черното си око, без изобщо да се изплаши, без да дава някакъв признак, че изобщо нещо я е притеснило.
Ранд зяпна смаяно към странно държащата се птица и попита тихо:
— Виждал ли си някога гарван да прави такова нещо?
Мат поклати глава.
— Никога. Нито пък някоя друга птица.
— Противна птица — чу се мелодичен женски глас зад тях. — И в най-добри времена не трябва да й се вярва.
С пронизителен писък гарванът се понесе във въздуха толкова бясно, че две черни пера се отскубнаха и полетяха надолу.
Поразени, Ранд и Мат извиха вратове да проследят внезапния полет на птицата, понесла се над Моравата, към покритите с облаци Мъгливи планини, високо над Западния лес, докато не се превърна в черно петънце, изчезващо на запад.
Ранд се обърна към жената. Очите им се срещнаха. Младежът я зяпна безмълвно. Сигурно това беше лейди Моарейн. Тази жена представляваше всичко онова, което се съдържаше в описанията на Мат и Евин — и много повече.
Когато чу, че е нарекла Нинив дете, си беше представил, че е стара, но се оказа, че не е. Всъщност изобщо не можеше да определи възрастта й. Отначало му се стори, че е по-млада от Нинив, но колкото повече се взираше в нея, толкова повече се убеждаваше, че би трябвало да е по-възрастна. В големите й тъмни очи се долавяше зрялост, намек за познание и опит, каквито един млад човек не би могъл да притежава. За миг му се стори, че очите й са истински дълбоки вирове, които могат да го погълнат. Стана му ясно и защо Мат и Евин я бяха нарекли „дама от приказките на някой веселчун“. Притежаваше някаква изтънченост и достойнство, които го караха да се чувства неловко и вдървено. На ръст едва ли стигаше и до гърдите му, но осанката й беше такава, че този ръст изглеждаше съвсем подходящ и собствената му височина му се стори някак неуместна.