— Слушайте — почна притеснено Перин. — Престанете да повтаряте това. Аз не мога… да правя това… което вие правите, което казвате, че…
— Както искаш, момче. Играй ролята на коза, ако така предпочиташ. Не искаш ли да си в безопасност?
— Не искам да се лъжа. Няма за какво да се лъжа. Искаме само…
— Ние отиваме в Кемлин — заговори решително Егвийн. — И оттам в Тар Валон.
Перин затвори уста и сърдитите им погледи се срещнаха. Разбираше, че тя приема неговото водачество, когато пожелае, и не го приема, когато не иска, но поне можеше да го остави да отговори за себе си.
— А ти, Перин? — зададе си той гласно въпрос и сам си отговори. — Аз ли? Ами, чакай да помисля. Да. Да, мисля, че трябва да продължим. — Той й се усмихна. — Е, Егвийн, така ставаме двама. Мисля, че по този въпрос съм съгласен с теб. Добре щеше да е все пак най-напред да го обсъдим, преди да решим, нали?
Тя се изчерви, но продължаваше все така упорито да стиска устни.
Илиас изсумтя.
— Пъструша казва, че вие сами трябва да решите. Казва също, че момичето е вкоренено здраво в човешкия свят, докато ти стоиш някъде по средата. При тези обстоятелства май ще е по-добре да тръгна на юг с вас. Иначе ще умрете от глад или ще се загубите, или…
Внезапно Горньо се изправи и Илиас извърна очи и изгледа едрия звяр. Миг след това Пъструша също стана и също погледна Горньо в очите. Сцената замръзна за секунда, след което Горньо се обърна и изчезна в нощта. Пъструша се отърси и отново прилегна на мястото си, сякаш нищо не се беше случило.
Илиас срещна питащия поглед на Перин.
— Тази глутница я командва Пъструша — обясни той. — Някои от мъжкарите могат да я надвият, ако се сбият, но тя е най-умната и те го знаят. Неведнъж е спасявала глутницата. Но Горньо смята, че глутницата просто си губи времето с вас тримата. Той е обсебен от омразата си към тролоците и ако толкова на юг са се появили тролоци, иска веднага да тръгне, за да ги избие.
— Напълно го разбираме — промълви Егвийн. — Ние наистина можем да се оправим и сами… стига да ни насочите, разбира се.
Илиас махна с ръка.
— Нали ви казах, че Пъструша води тази глутница! Призори ще тръгна с вас на юг, и те също.
По изражението на Егвийн си личеше, че това не е най-добрата вест, която й се иска да чуе.
Перин приседна и се умълча. Сега просто усещаше напускането на Горньо. При това белязаният мъжкар не беше сам. Дузина други, млади мъжкари, се бяха понесли след него. Искаше му се да повярва, че Илиас просто беше развинтил въображението му, но не можеше. И тъкмо преди заминаването на вълците да заглъхне в ума му, той усети в главата си мисъл, която идеше от Горньо, остра и ясна, сякаш беше негова собствена. Омраза. Омраза и вкус на кръв.
Глава 24
По течението на Аринел
Някъде в далечината капеше вода. Капките отекваха кухо и монотонно, отново и отново. Източникът им се губеше в безкрая. Навсякъде около него имаше каменни мостове и незащитени с перила рампи, спускащи се от широки, увенчани с плоски покриви каменни шпилове, излъскани, гладки и инкрустирани с червено и златно. Ниво след ниво, лабиринтът се простираше нагоре и надолу сред мрачината, не се виждаше нито началото, нито краят му. Всеки мост водеше до каменна спирала, всяка рампа — до друга спирала, до друг мост. Накъдето и да погледнеше Ранд, докъдето и да стигнеше погледът му в здрачината, беше все едно и също, нагоре, както и надолу. Светлината не беше достатъчна, за да види всичко ясно, и това като че ли го радваше. Някои от рампите отвеждаха към площадки, които трябваше да се намират точно над другите, но бяха отдолу. Не можеше да различи основата на нито една от тях. Той продължаваше напред, търсейки изхода, знаейки, че това е илюзия. Всичко беше илюзия.
Познаваше илюзията. Беше я следвал твърде много пъти, за да не я познава. Колкото и надалече да стигаше, нагоре и надолу, в която и да е посока, около него се виждаше само блестящ камък. Камък и влага на прясно разровена земя изпълваше въздуха с болезнената сладост на гнило. Миризмата на отворена гробница. Мъчеше се да не диша, но тази миризма изпълваше ноздрите му, проникваше мазна в порите на кожата му.