Далеч пред него нещо изпърха и той замръзна, опрян плътно в гладката стена до върха на един от шпиловете. Мястото съвсем не беше подходящо за укритие. Можеха да го забележат от хиляди места. Сянка изпълни въздуха, но нямаше други сенки, в които да се скрие. Светлината не бликаше от светилници, фенери или факли; просто я имаше, сама за себе си, сякаш се изсипваше от въздуха. Достатъчна, за да вижда, щом привикне. Достатъчна, за да го видят. Но нейната неподвижност не му предлагаше закрила.
Онова пред него отново изпърха и този път той го различи ясно. Мъж, донесъл се по далечната рампа, без да го е грижа, че няма перила и че под него зее бездънна пропаст. Плащът му се вееше с всяка негова уверена стъпка и главата му се извръщаше — търсеща, търсеща. Разстоянието беше твърде голямо, за да може Ранд да различи в мрака нещо повече от силуета му, но не беше нужно да е по-близо, за да знае, че плащът е с аления цвят на прясна кръв и че търсещите очи греят като нажежени пещи.
Очите му се опитаха да проследят лабиринта, за да прецени колко разклонения са нужни на Баал-замон, преди да го достигне, но се отказа. Беше безполезно. Тук разстоянията мамеха — още един урок, който трябваше да усвои. Това, което му се струваше твърде далечно, можеше да се достигне още на следващия ъгъл; това, което изглеждаше твърде близко, можеше да се окаже недостижимо. Единственото, което трябваше да прави, както беше от самото начало, бе да се движи непрекъснато. Да продължи да се движи, без да мисли. Знаеше, че да се мисли е опасно.
И все пак, докато се обръщаше да побегне от далечния силует на Баал-замон, не можа да се сдържи да не помисли за Мат. Дали и Мат беше някъде тук, сред лабиринта? „Или има два лабиринта и два Баал-замона?“ Съзнанието му пропъди тази мисъл. Беше твърде ужасна, за да се справи с нея. „Дали и тук е като в Бейрлон? Тогава защо не може да ме намери?“ Така беше малко по-добре. Малко утешение. „Утешение? Кръв и пепел, що за утешение може да е това?“
Само на две-три места почти се бяха събрали, но той не си спомняше къде. Иначе, в продължение на дълго, дълго време — колко дълго? — той беше успявал да избяга, докато Баал-замон безрезултатно го преследваше. Дали и това беше като в Бейрлон, или беше само поредният кошмар, просто един лош сън, който може да споходи всеки човек?
И внезапно за миг — толкова кратък миг, колкото да си поеме дъх — той разбра защо е опасно да мисли. Както преди, всеки път, когато си позволяваше да помисли, че това, което го заобикаля, е само сън, въздухът се сгъстяваше, залепваше се на очите му. Превръщаше се в желе и го стягаше. Само за миг.
Грапавият зной пареше кожата му, гърлото му отдавна беше пресъхнало. Колко ли време беше минало? Потта по лицето му се изпаряваше, преди да закапе, очите му горяха. Над него — и не чак толкова високо над него — яростно вряха стоманеносиви облаци, пронизани с черни нишки, но никакъв полъх не раздвижваше трънения лабиринт. За миг си помисли, че нещата около него са се променили, но и мисълта се изпари в зноя. Беше тук твърде дълго. И беше опасно да мисли, знаеше го.
Гладки камъни, бледи и закръглени, оформяха паваж. Бяха полузаровени в спечената прах, която се надигаше на облачета при най-лекото докосване на стъпалата му. Проникваше в ноздрите му и заплашваше да го накара да кихне и с това да разкрие местоположението си. Когато се опита да вдиша през устата си, прахта се наби в гърлото му и го задави.
Това място беше опасно. И това го разбираше. Виждаше пред себе си три сводести отвора сред стената от тръни, а после пътят завиваше и изчезваше в далечината. Баал-замон можеше да се появи всеки момент през който и да е от тези отвори. Вече се беше появявал на два или три пъти, макар той да не си спомняше много, освен че се беше измъкнал… някак. Опасно беше да мисли много.
Задъхан от жегата, той спря, за да огледа трънливата стена. Гъсто сплетени храсти, кафяви и оголени като смъртта, с жестоки черни бодли. Беше твърде висока, за да надникне над нея, и твърде гъста, за да се взре през нея. Предпазливо докосна стената с длан и изохка. Един от тръните се заби в пръста му и го опари като нажежена игла. Олюля се назад, закачайки с петите си камъните на настилката, разлюля ръката си и от нея пръснаха едри капки кръв. Паренето започна да затихва, но цялата му длан запулсира.
Внезапно забрави за болката. Петата му беше изровила един от гладките камъни, беше го изритала извън сухата пръст. Той зяпна към него и очите му срещнаха две празни очни кухини. Череп. Човешки череп. Взря се надолу по пътеката, към всички гладки белезникави камъни — всички до един си приличаха. Припряно помръдна стъпалата си, но не можеше да ги придвижи, без да стъпи върху тях, и не можеше да остане на място, без да стои върху тях. Смътна мисъл се оформи в ума му — че нещата може би не са точно такива, каквито изглеждат, но той веднага я изтласка от главата си. Тук беше опасно да се мисли.