Потръпна и се овладя. Да остане на едно място също беше опасно. Това беше едно от нещата, които смътно разбираше. Засмука пръста си и тръгна нанякъде — тук нямаше значение накъде вървиш.
Спомни си, че можеш да излезеш от един лабиринт, като завиваш непрекъснато в една и съща посока. При първия отвор сред трънливата стена зави надясно, после отново надясно, и отново. И се озова лице в лице с Баал-замон.
По лицето на Баал-замон пробягна изненада. Кървавочервеният му плащ се разлюля и той спря. В очите му горяха пламъци, но сред зноя на лабиринта Ранд почти не усети горещината им.
— Докога смяташ, че можеш да ми убягваш, момче? Докога мислиш, че можеш да избягваш съдбата си? Ти си мой!
Ранд залитна и се учуди защо ръката му посяга към колана, сякаш търси дръжката на меч.
— Светлината да ми е на помощ! — промърмори той. — Светлината да ми е на помощ. — Но не можеше да си спомни какво точно означава това.
— Светлината няма да ти помогне, момче, нито Окото на света ще ти послужи. Ти си ловната ми хрътка и ако не следваш волята ми, ще те удуша с тялото на Великата змия!
Баал-замон протегна ръка към него и внезапно Ранд се сети как да се измъкне — призрачен, полуразмътен спомен изкрещя в съзнанието му за опасност, опасността да бъде докоснат от Тъмния, несравнима с нищо друго.
— Сън! — извика Ранд. — Това е сън!
Очите на Баал-замон се разшириха от удивление и гняв, после въздухът около него потрепна, очертанията му се замъглиха и той изчезна.
Ранд се обърна и се втренчи в собствения си образ, отразен хилядократно. Десетхилядократно. Над него бе надвиснал черен мрак, черен мрак под нозете му, но навсякъде около него се възправяха огледала, огледала, нагласени под всевъзможни ъгли, огледала, докъдето стигаше погледът му, и всички показваха него, приведен, взиращ се с широко отворени очи, изплашен.
През огледалата пробягна червеникава сянка. Той се извъртя, мъчейки се да я догони с поглед, но във всяко от огледалата тя се плъзгаше след собствения му образ и след това изчезваше. После отново се появи, този път не като сянка. Баал-замон крачеше сред огледалата, десет хиляди Баал-замоновци, дебнещи, пресичащи огледалните повърхности, отново и отново.
Усети, че се взира в собствения си лик. Образът на Баал-замон бе надвиснал зад неговия, взираше се в него. Без да вижда, но взиращ се. Във всяко огледало пламъците в очите на Баал-замон пращяха зад него, опипваха, поглъщаха, растяха алчно. Дощя му се да изкрещи, но гърлото му беше сковано. Само едно лице се виждаше сега в тези огледала. Собственото му лице. Лицето на Баал-замон. Едно лице.
Ранд се сгърчи конвулсивно и отвори очи. Тъмнина, съвсем слабо приглушена от бледа светлина. Грубо вълнено одеяло го покриваше до раменете. Под дланите си усети гладки дъски. Дъски на палуба. Такелажни въжета проскърцваха в тихата нощ. Той въздъхна тежко. Беше на палубата на „Вейка“. Беше свършило… Поне за тази нощ.
Без да се замисля, той опря пръст на устните си. Когато усети вкуса на кръвта, дъхът му отново секна. Бавно вдигна ръка към лицето си — толкова, че да може да вижда на смътната лунна светлина, и видя капчицата кръв на върха на пръста си. Кръв от убождането на трън.
„Вейка“ бавно се носеше по течението на Аринел. Духаше силен вятър, но от посоки, които правеха използването на платната безполезно. Въпреки усилията на капитан Домон да увеличат скоростта, ладията едва се влачеше. Нощем някой от екипажа заставаше на носа с фенер и осветяваше пътя, подвикваше за дълбочината на кърмчията и течението носеше ладията надолу срещу вятъра, с прибрани гребла. По Аринел нямаше скали, от които да се боят, но плитчините и наносите бяха в изобилие и ладията можеше да заседне. През деня тежките гребла работеха от сутрин до здрач, но вятърът се бореше с тях, сякаш се мъчеше да избута ладията назад, срещу течението.
Не спираха край брега нито през деня, нито нощем. Бейл Домон караше напред, без да жали нито съда, нито екипажа си, опъвайки се на насрещните ветрове и ругаейки мудната скорост. Караше се на гребците, че са непохватни слабаци, и ги заплашваше при всеки погрешен тласък на греблата, описвайки с ниския си хриплив глас високите десет стъпки тролоци, които ще се качат на борда и ще им прегризат гърлата. В първите два дни това беше повече от достатъчно да накара всички да се размърдат. Но след това уплахата от възможно нападение на тролоците започна да заглъхва и хората започнаха да мърморят, че им се полагало все пак по някой и друг час да се поразтъпчат на брега и колко опасно било да се мъкнат по реката по тъмно.