— Аз бих копнал — каза Мат. — Колко далече е този… Тремалкинг? — Група дървета прикриха далечната кула, но той продължаваше да се взира натам, сякаш все още я виждаше.
Капитан Домон поклати глава.
— Не, момко, не съкровищата те карат да обикаляш света и да гледаш. Ако намериш шепа злато или скъпоценностите на някой мъртъв крал, добре, но това, което те влече към хоризонта, са странностите. В Танчико — това пък е едно пристанище на Аритския океан — част от двореца на Панарха бил издигнат още по времето на Приказния век, така разправят. Там има една стена, на която са изрисувани животни, каквито никой жив човек не е виждал.
— Всяко дете може да ти нарисува животно, което никой не е виждал — прекъсна го Ранд, но капитанът се изкиска.
— Така е, момко, че може, може. Но може ли едно дете да ти направи кокалите от тези животни, кажи де? А в Танчико ги пазят, закрепили са ги един за друг, както е било животното. Показват ги в една част на двореца на Панарха, та да може всеки да ги види. Хиляди чудеса е оставило Разрушението след себе си, а и след него е имало половин дузина империи, всяка от които съперничела на Артур Ястребовото крило, и всяка от тях е оставила неща, които си струва човек да види и пипне. Светещи пръчки, ширит, тънък като бръснач, и сърцекамък. Кристална решетка, която покрива цял остров, и бучи, щом се вдигне луната. Планински връх, хлътнал като купа, а в средата му сребърен шпил, щръкнал на сто разтега, и всеки, който пристъпи на една миля до него, умира. Покрити с ръжда руини, парчетии, разни неща, извадени от морското дъно, неща, за които не се споменава и в най-старите книги. Няколко такива нещица и аз съм си събрал. Неща, за които не можеш и да сънуваш, по толкова места, колкото не можеш да обиколиш и за десет живота. Това са странните работи, дето те бутат все напред.
— И ние сме изравяли разни кости в Пясъчните хълмове — промълви замислено Ранд. — Странни кости. Веднъж намерихме скелет от някаква риба — мисля, че е било риба — голяма колкото „Вейка“. Някои казваха, че не било на добро да ровим из пясъците.
Капитанът го изгледа навъсено.
— Едва-що сте тръгнали по света, момко, а вече мислиш за дома. Светът ще те закачи с кука също като риба. Ще видиш само как ще хукнете да гоните вятъра… а ако някой ден се върнете, селцето ви ще се окаже твърде малко, за да може да ви задържи.
— Не! — възрази Ранд. Откога ли не беше си помислял за дома? За Емондово поле? Ами за Трам? Трябваше да са минали само дни. Но сякаш бяха месеци. — Аз ще се върна у дома един ден, когато мога. Ще паса овцете като… като баща ми, и никога повече няма да напусна. Нали, Мат? Веднага, щом можем, ще се върнем вкъщи и ще забравим, че всичко това изобщо съществува.
С видимо усилие Мат отмести поглед от речния бряг. Кулата вече не се виждаше.
— Какво? Ах, да. Да, разбира се. Ще се върнем у дома. Разбира се. — После Ранд го чу как промърмори под нос: — Той просто не иска някой друг да тръгне за съкровището. — Изглежда, Мат дори не усети, че го каза на глас.
След три-четири дни Ранд се качи на върха на мачтата. „Вейка“ леко се носеше напред, но горе, на петдесет стъпки над реката, този плавен ход клатушкаше върха на мачтата напред-назад в широка дъга. Той отметна глава и се засмя срещу вятъра, духащ в лицето му.
Оттук ладията приличаше на голям дванадесетокрак паяк, пълзящ по повърхността на Аринел. И друг път се беше качвал толкова високо, по дърветата в Две реки, но този път нямаше клони, които да му пречат да вижда. Всичко по палубата — моряците, приведени над греблата, коленичилите по палубата мъже, лъскащи дъските с гладки камъни, хората, които оправяха въжетата и брезентовите покривала на товарите — всички изглеждаха толкова странно отгоре, някак сплеснати и четирикраки, че той прекара почти цял час да ги гледа и да се кикоти.
После погледът му бе привлечен от бавно движещите се назад брегове. Изглеждаше точно така, сякаш той самият стоеше неподвижно, само дето се полюшваше плавно напред-назад, докато бреговете бавно се плъзгаха назад и дърветата и хълмовете маршируваха в шпалир край него. Той беше неподвижен, а целият свят минаваше край него, отдавайки му почит.
В един внезапен импулс той се изправи и разпери ръце, без да се е хванал за нищо. Задържа се така три пълни дъги, след което изведнъж залитна. Ръцете и краката му се размахаха във въздуха и той политна надолу. Успя да се хване за някакво въже, увисна и се разсмя високо. Вдишваше на едри глътки студения чист вятър и се смееше.