— Момко — извика му дрезгаво Том отдолу. — Ей, момко, ако си решил да си прекършиш глупавия врат, внимавай поне да не паднеш върху мен.
Ранд погледна надолу. Том беше увиснал на въжената стълба точно под него и мрачно го гледаше. Веселчунът, както и той самият, беше оставил наметалото си на палубата.
— Том — извика му той радостно. — Том, кога се качи чак дотук?
— Когато престана да обръщаш внимание на хората, дето ти викат отдолу. Да ме изгори дано, момче, накара всички да си помислят, че си се побъркал.
Той отново погледна надолу и се изненада, като забеляза, че всички по палубата са вдигнали погледи към него. Единствен Мат, седнал с кръстосани крака на мостика, с гръб към мачтата, не го гледаше. Дори гребците бяха вдигнали очи към него и бяха спрели да гребат. И нямаше кой да ги наругае. Ранд извърна глава и надникна под мишница към кърмата. Капитан Домон стоеше край кърмилния лост, свил яките си юмруци на бедрата си, и гледаше сърдито към върха на мачтата. Младежът отново се извърна и се ухили на Том.
— Значи искаш да сляза?
Том закима енергично.
— Ще ти бъда безкрайно благодарен.
— Добре.
Младежът люшна краката си напред, преметна едното си коляно през дебелото въже, изпънато от мачтата до носа, след което го прихвана със сгънат лакът и го стисна с длани. Бавно, а после с нарастваща скорост, се плъзна надолу. Удари палубата със стъпалата си малко преди носа, точно пред Мат, пристъпи крачка напред да запази равновесие и се обърна към ладията с широко разперени ръце, както превеше веселчунът след своите акробатични изпълнения.
Екипажът плахо изръкопляска, но Ранд се взря изумен в Мат, по-скоро в онова, което Мат държеше, скрито от очите на всички други, до гърдите си. Извита кама в златна ножница, украсена със странни символи. Фина златна нишка обвиваше дръжката, увенчана с голям рубин. Извитият напречник представляваше две преплетени златни змии, оголили зъбите си.
Мат продължи да плъзга камата навътре и извън ножницата, без да го забелязва. Очите му се взираха някъде в безкрая. Изведнъж погледът му се фокусира на Ранд, той се стресна и мушна камата под дрехата си.
— Това откъде си го взел? — попита Ранд. Мат не отвърна нищо и бързо се огледа да не би да има още някой наблизо. Като по чудо все още бяха сами. — Нали не си го взел от Шадар Логот?
Мат го зяпна.
— Ти си виновен. Ти и Перин. Двамата ме задърпахте, а аз вече я бях взел. Не ми я е дал Мордет. Сам я взех, така че предупрежденията на Моарейн за даровете му не се броят. Нали няма да кажеш на никого, Ранд. Могат да се опитат да ми я вземат.
— На никого няма да кажа — обеща Ранд. — Смятам, че капитан Домон е честен човек, но за това нещо не бих казал, особено пък на Гелб.
— На никого — настоя Мат. — Нито на Домон, нито на Том, на никого, чуваш ли? Ранд, ние сме единствените двама от Емондово поле, които останахме. Вече не можем да си позволим да се доверяваме на никого.
— Мат, Егвийн и Перин са живи. Сигурен съм, че са живи. — Мат го погледна засрамено. — Но ще пазя тайната ти. Само между нас двамата. Сега поне няма защо да се притесняваме за пари. Можем да я продадем на достатъчно добра цена и да пътуваме до Тар Валон като крале.
— Разбира се — отвърна Мат след дълга пауза. — Ако се наложи. Просто не казвай на никого.
— Обещах ти вече. Слушай, откакто сме на лодката, имал ли си други сънища? Като онзи в Бейрлон? Това е първата възможност да поговорим насаме.
Мат извърна глава настрана и го погледна косо.
— Може би.
— Какво значи това „може би“? Или си имал кошмари, или не си.
— Добре де, добре, имах. Не искам да говоря за това. Не искам дори да си помисля за това. Няма полза.
Преди някой от двамата да успее да каже още нещо, към тях се приближи Том, преметнал плаща си през рамо. Вятърът развяваше дългата му коса, мустаците му сякаш бяха настръхнали.
— Едва успях да убедя капитана, че не си се побъркал — обяви той — Че това е част от тренировката ти. Този твой глупав номер, дето се плъзна по въжето, помогна. Добре че не си прекърши глупавия врат все пак.
Очите на Ранд проследиха въжето нагоре и челюстта му увисна. Той наистина се беше спуснал по това! И беше седял на върха…
Изведнъж си представи, че се вижда горе, разперил широко ръце, и сам се уплаши. Том го гледаше замислено.
— Не знаех, че се справяш толкова добре с височините, момко. Сигурно ще можем да поиграем в Иллиан или в Ебу Дар, а защо не и в самия Тийр. Хората в големите градове на юг обичат да гледат въжеиграчи и акробати.