— Ние продължаваме за… — В последния миг Ранд се сети да се огледа да не би някой да ги слуша. Неколцина от екипажа гледаха към тях, в това число и Гелб, с вечната му намръщена физиономия, но никой не беше достатъчно близо, за да чуе думите му. — За Тар Валон — довърши той. Мат присви рамене, сякаш на него лично му беше все едно накъде ще продължат.
— Засега, момко — каза Том и приседна до тях. — Но утре… кой знае? Такъв е животът на веселчуна. — И той измъкна от широките си ззъкави три разноцветни топки. — След като успях да те сваля от въздуха, сега ще поработим малко тройно кръстосано премятане.
Ранд отново вдигна поглед към мачтата и потръпна. „Какво става с мен? О, Светлина, какво става с мен?“ Трябваше да го разбере на всяка цена. Трябваше да се добере до Тар Валон преди наистина да полудее.
Глава 25
Пътуващият народ
Бела пристъпваше кротко под бледото слънце, сякаш трите вълка, пристъпващи зад нея, бяха съвсем обикновени селски псета. Но начинът, по който от време на време извърташе бялото на очите си към тях, показваше, че съвсем не изпитва подобни чувства. Егвийн, на гърба на кобилата, не се чувстваше много по-добре от близостта им. Момичето непрекъснато поглеждаше накриво към вълците и от време на време се извръщаше на седлото. Перин беше сигурен, че търси с поглед останалата част от глутницата, макар че тя сърдито отрече, когато той си позволи да й го подхвърли, отрече, че се бои от вълците, както и че я тревожи къде е останалата глутница и какво ли се кани да прави с тях. Отричаше, но продължаваше да се оглежда, присвила очи и облизвайки боязливо устни.
Останалата част от глутницата ги следваше на голямо разстояние. Можеше да й го каже. „Каква полза, дори и да ми повярва? Особено пък ако ми повярва.“ Той самият не смяташе да отваря тази торба със змии, докато не му се наложи. Не искаше и да си помисля как го знаеше. Облеченият в животински кожи мъж крачеше бързо пред тях и понякога сам приличаше на вълк. Той никога не се обръщаше, когато се появяваха Пъструша, Скокливец и Вятър, но винаги знаеше, че са се появили.
На заранта първия ден селянчетата от Емондово поле се събудиха рано и видяха, че Илиас пече нови зайци и ги гледа равнодушно над рунтавата си брада. С изключение на Пъструша, Вятър и Скокливец, други вълци не се виждаха.
— Те са наоколо — беше отвърнал Илиас, когато Егвийн го попита къде се е дянала останалата част от глутницата. — Но са достатъчно близо, за да ни се притекат на помощ, ако се наложи. И достатъчно далеко, за да избегнат неприятности с хора, на които можем да се натъкнем. Когато двама души се съберат на едно място, рано или късно възникват неприятности. Ако ни потрябват, бързо ще дойдат.
Нещо се промъкна в дъното на съзнанието на Перин и той изпусна опечената заешка мръвка. Посока, която смътно беше усетил. „Разбира се! Точно натам са…“ Горещите сокове в устата му изведнъж загубиха вкус. Той си взе от грудките, които Илиас беше изпекъл върху жарта — имаха донякъде вкус на ряпа, — но апетитът му не се върна.
Когато потеглиха, Егвийн настоя всеки да язди поред и този път Перин дори не си направи труд да спори с нея.
— Първо си ти — отвърна й той.
Тя кимна.
— А след това ти, Илиас.
— Моите крака са си достатъчно добри да ме носят — отвърна Илиас, погледна към Бела и кобилата го изгледа с бялото на очите си, сякаш беше един от вълците. — Освен това не мисля, че на нея ще и се понрави.
— Това са глупости — отвърна решително Егвийн. — Няма смисъл да упорстваш. Най-разумно е всеки да язди поред. Според собствените ти думи, предстои ни много път.
— Казах не, момиче.
Тя си пое дълбоко дъх и Перин се зачуди дали и в този случай ще успее да се наложи, както се беше справила със самия него, но изведнъж си даде сметка, че тя стои с отворена уста, без да може да промълви и дума. Илиас я гледаше, просто я гледаше с жълтите си вълчи очи. Егвийн отстъпи крачка назад от кокалестия мъж, облиза устни и отстъпи още една крачка. Още преди Илиас да е извърнал глава, тя беше отстъпила чак до Бела и се покатери на гърба на кобилата. Когато възрастният мъж се обърна да ги поведе на юг, на Перин му се стори, че и усмивката на лицето му до голяма степен наподобява вълча.
Три денонощия продължаваха да пътуват по същия начин, като вървяха и яздеха на югоизток през целия ден и спираха за почивка чак когато настъпеше здрач. Илиас, изглежда, презираше припряността на градските хора, но не смяташе за нужно да си губят времето, след като трябваше да стигнат някъде.