Трите вълка се мяркаха рядко. Всяка нощ идваха за малко край огнището, а понякога се показваха пред очите им и през деня, появявайки се почти изневиделица, когато най-малко ги очакваха, след което също така ненадейно изчезваха от погледа им. Перин обаче знаеше, че са наоколо, и знаеше също така къде. Знаеше, когато се впускаха напред да разузнаят пътя или когато оставаха зад тях, за да проверят оставените следи. Знаеше, когато изоставеха ловуването на глутницата и Пъструша привикваше част от глутницата да я изчакат. Понякога трите вълка избледняваха в съзнанието му, но много преди да се появат отново в полезрението им, той разбираше, че са се върнали. Дори когато дърветата наоколо се разреждаха на пръснати малки дъбрави сред огромни поляни, покрити с кафеникава ланска трева, те се превръщаха в призраци, когато не искаха да ги виждат, но той по всяко време можеше да посочи с пръст точно къде се намират. Не знаеше как го разбира и се мъчеше да се убеди, че въображението му си прави лоши шеги, но и това не помагаше. Знаеше къде са, точно както го знаеше и Илиас.
Мъчеше се да престане да мисли за вълците, но те въпреки всичко проникваха в мислите му. Откакто беше срещнал Илиас и вълците, не беше сънувал Баал-замон. Сънищата му, доколкото можеше да си ги спомни, докато вървеше през деня, бяха за най-обикновени неща, такива неща, които можеше да сънува и у дома… преди Бейрлон… прези Зимната нощ. Най-обикновени сънища — с едно допълнение. Във всеки сън, за който си спомняше, винаги имаше един момент, в който — било когато изправяше гръб в ковачницата на майстор Люхан, за да изтрие потта от челото си, или когато оставяше танците с момичетата на Моравата, или вдигаше очи от книгата край огнището, било когато се намираше на открито или под покрив, винаги край него имаше вълк. Винаги можеше да се опре на вълчи гръб и той винаги знаеше това — в сънищата му тази близост изглеждаше съвсем в реда на нещата, дори край масата на госпожа Люхан за вечеря — жълтите вълчи очи бдително оглеждаха онова, което можеше да дойде, предпазваха го от онова, което можеше да го сполети. Само когато се събуждаше, тези сънища му се струваха странни.
Три дни пътуваха така, като Пъструша, Скокливец и Вятър им носеха зайци и катерици, а Илиас им показваше растения, които според него ставаха за ядене. Веднъж един заек изскочи почти под копитата на Бела; докато Перин успее да пъхне камък в прашката си, Илиас го прониза с дългия си нож от двадесет крачки разстояние. Друг път Илиас улучи с лъка си в крилото един тлъст фазан. Сега се хранеха много по-добре, отколкото докато се скитаха сами, но Перин беше готов отново да се примири с оскъдните дажби, стига това да означаваше по-различна компания. Не знаеше какво изпитва Егвийн по този въпрос, но той лично беше готов да ходи и гладен ако можеше да мине без близостта на вълците. Три дни, до късно следобед на третия ден.
Пред тях се простираше гора. Слънцето се бе снишило на запад и хвърляше коси сенки вдясно от тях, вятърът отново набираш сила. Перин усети, че вълците са изостанали на четвърт миля зад тях и ги следват бавно. Не бяха нито подушили, нито забелязали нещо опасно по пътя им. Беше ред на Егвийн да язди Бела. Вече трябваше да потърсят удобно място за нощния си бивак и гората пред тях щеше да им свърши работа.
Когато се приближиха до дърветата, срещу тях изскочиха три мастифа. Кучетата бяха с плоски муцуни, едри и яки, поне колкото вълците, ръмжаха и лаеха яростно, оголили зъби. Спряха се, щом излязоха на откритото, на не повече от тридесетина крачки от тримата човеци. Тъмните им очи светеха убийствено.
Бела, която вече беше на ръба на нервите си от вълчата близост, изцвили, изправи се на задните си крака и за малко да хвърли Егвийн от седлото, но Перин тутакси завъртя заредената си прашка над главата. Нямаше нужда да вади секира срещу кучета. Един камък, запратен в ребрата, и и най-злото куче щеше да подвие опашка и да побегне.
Илиас махна с ръка към него, без да сваля поглед от настръхналите песове.
— Шшт! Няма нужда от това!
Перин се намръщи озадачен, но отпусна прашката. Егвийн успя да овладее Бела. И тя, както и кобилата, гледаха предпазливо застаналите пред тях, сякаш застинали за скок песове.
Козината на трите мастифа беше настръхнала, ушите им се бяха свили назад. Изръмжаха така, сякаш земята се тресеше. Внезапно Илиас вдигна пръст на височината на рамото си и изсвири дълъг, пронизителен писък, който се вдигаше все по-високо и по-високо, безкрайно. Ръмженето на кучетата се накъса. Песовете отстъпиха, завиха и извърнаха глави, сякаш искаха да продължат напред, но нещо ги задържаше. Очите им останаха приковани към пръста на Илиас.